— Антоан никога не е бил особен ценител на музиката. Научих се да свиря на цигулка съвсем сама.
— В такъв случай можеш да усетиш интелектуалната и чувствената тежест на тази музика. Чуй само! И благодари на Бог, че най-великият музикант-философ е бил романтик, декадент – не някой самодоволен Моцарт с неговите измислени хлапашки интонации и предсказуеми хармонии.
Известно време Констанс слуша мълчаливо.
— Изглежда доста си се постарал да направиш тази среща приятна.
Диоген се засмя леко.
— И защо не? Сещам се за твърде малко развлечения, които да си заслужават повече от това да те направя щастлива.
— Като че ли си единственият, който мисли така – рече тя много тихо, след като бе помълчала.
Усмивката напусна лицето му
— Защо го казваш?
— Заради това, което съм.
— Ти си красива и изключително умна млада жена.
— Аз съм изрод.
Много бързо – и при все това с изключителна нежност – Диоген улови ръцете й.
— Не, Констанс – рече той меко, но настойчиво. – Нищо подобно. Не и за мен.
Тя се загледа настрани.
— Знаеш моята история.
— Да.
— Значи точно ти би разбрал най-добре от всички. Като си помислиш как съм живяла – защо съм живяла, тук, в тази къща, през всичките тези години… не го ли намираш странно? Отблъскващо? – Тя внезапно вдигна поглед към него, в очите й гореше странен пламък. – Аз съм една старица, заключена в тялото на млада жена. Кой въобще би ме поискал?
Диоген се наведе по-близо.
— Ти си получила дара на опита – но без да платиш ужасната дан на времето. Ти си млада и жизнена. Сега може и да го чувстваш като товар, но не е нужно да бъде така. Можеш да се освободиш, когато пожелаеш. Можеш да започнеш да живееш, където поискаш. Сега, ако поискаш.
Тя отново отклони поглед.
— Констанс, погледни ме. Никой не те разбира – освен мен. Ти представляваш безценна перла. Носиш цялата хубост и свежест на двайсетгодишна девойка, а в същото време притежаваш ум, утолявал цял един живот… не, няколко живота… изпълнени с интелектуална жажда. Но си достигнала точка, по-далеч, от която интелектът не може да те отведе. Ти си като неполивано зрънце. Остави своя разсъдък настрана и приеми другия, незаситения глад – гладът на сетивата ти. Семето копнее за вода – и само след като я получи ще поникне, ще се разлисти и ще цъфне.
Като отказваше да срещне очите му, Констанс буйно клатеше глава.
— Стоиш затворена тук, уединена и самотна като монахиня. Чела си хиляди книги, разсъждавала си много, имала си бляскави прозрения. Но не си живяла. Там, навън, се шири друг свят: вселена от цвят, вкус и допир. Констанс, ние ще я опознаем заедно. Не чувстваш ли дълбоката връзка помежду ни? Нека да ти покажа този свят, нека го пусна тук, при теб. Разкрий се пред мен, Констанс: аз съм този, който може да те спаси. Защото съм единственият човек, който действително те разбира. Точно както съм и единственият, който споделя болката ти.
В този момент Констанс рязко се опита да издърпа ръцете си. Те обаче останаха нежно, но здраво стиснати в тези на Диоген. Ала през кратката схватка ръкавът й се плъзна, оголвайки китката, и разкри няколко белега от порязване: белези, които не бяха зараснали напълно.
Когато видя, че тайната й е разбулена, тя замръзна, неспособна да помръдне и дори да диша.
Диоген сякаш също притихна. След което нежно пусна едната й ръка и нави маншета на ризата си. Върху кожата му се открояваше подобен белег – беше по-стар, но не можеше да се сбърка.
Констанс се взря в него и остро си пое въздух.
— Сега виждаш ли – прошепна той, – колко добре се разбираме? Истина е – ние си приличаме, толкова много си приличаме. Да, аз те разбирам. А ти, Констанс – ти разбираш мен.
Бавно, внимателно, той освободи и другата й ръка. Тя падна вдървено в скута й. Сега Диоген положи длани на раменете й и я обърна към себе си. Констанс не се възпротиви. Той ласкаво докосна бузата й, леко я погали. Дългите му фини пръсти бавно преминаха по устните й, последваха контура на брадичката и нежно я обхванаха. Той приближи лицето й към своето. Целуна я веднъж, съвсем леко, и после отново, по-настойчиво.