— А вие, вие лично какво мислите?
— Моята любима теория гласи, че тя е дъщеря на руска танцьорка, една от трите прочути екзотични сестри, които са пристигнали в Истанбул през трийсетте години — поясни той, но после сви рамене и добави: — Но кой знае?
— А защо някой просто не я е попитал?
— Вие бихте ли го направили? — изрече той и я изгледа изпитателно.
Погледите на разбирателство, които си размениха, бяха достатъчни. Да, той бе напълно прав. Хадба би приела подобно питане за нечувано нахалство. Колко интересно, че той схваща…
— Няма ли да ме питате нещо друго?
Нещо в обноските му накара Елизабет най-сетне да се отпусне напълно.
— Всъщност не — отговори, отпусна се назад и му се усмихна. — Но нещо ми подсказва, че вие и без това ще ми кажете.
— Питайте ме за бижутата й.
— Бижутата й?
— Аха, виждате ли? Знаех си, че и това ви интересува.
— Хубаво — осъзна, че макар и в началото да бе предубедена, всъщност разговорът й доставя удоволствие. — Разкажете ми за бижутата й.
— Няма начин да не сте ги забелязали!
— Да, забелязах, че има изумителни обеци.
— Музейни експонати.
— Наистина ли?
— Да, наистина — той вече бе напълно сериозен. — Всичките до едно. Безценна колекция — огърлици, гривни, пръстени — изящни неща! Тя ги държи в стара ламаринена кутия под леглото си.
— Под леглото си ли? Не се ли страхува, че някой може да ги открадне?
— Да открадне от Хадба? Съмнявам се някой дори да си го помисли.
— И откъде тогава са дошли?
— Това вече е съвсем друг въпрос. Според някои бижутата са правени от стария египетски цар Фарух — разпери пръсти. — Но всъщност никой не знае със сигурност. Във всеки случай аз обичам мистериите, а вие? — попита и се изправи.
Елизабет го проследи как си събира нещата.
— Тръгвате ли? — попита тя и едва тогава осъзна, че е допуснала в тона й да се усети разочарование.
— Простете, но вече отнех твърде много от времето ви.
— О, нищо подобно!
— Виждате ли, Хадба ми заяви, че днес трябва да ви изведа на пътешествие по Босфора — знаете я каква става, когато си науми нещо. Но виждам, че днес не е подходящ ден за вас — и посочи към куфарчето и лаптопа й.
— О, не, наистина!
— Но вие възнамерявахте днес да отидете в университета, нали?
— Да, така беше — отговори напълно объркана тя.
— В такъв случай аз ще ви бъда досадна пречка. Може би друг път?
— Да, някой друг път.
Между тях пак се възцари мълчание, но за да се отърве от него, тя му подаде ръка, за да се ръкуват. Но той хвана ръката й, вдигна я бавно и нежно я целуна.
— Довиждане, Елизабет!
— Довиждане!
От прозореца Елизабет наблюдаваше как фигурата на Мехмед се стопява надолу по улицата. Чу кратък звук от автоматично отключване на кола, а малко по-късно, на ъгъла на улицата, го видя да се качва в бял мерцедес. Не се обърна назад, но тя имаше странното чувство, че той знае, че тя го наблюдава. Или може би е очаквал тя да тръгне след него. А. защо не го направи? В крайна сметка имаше ли нещо, което да я спре?
И внезапно денят загуби хубавия си вкус.
— Е, Елизабет — зад нея бе застанала Хадба. Бе влязла безшумно и сега гледаше над рамото на Елизабет как колата на Мехмед потегля. — Виждам, че си решила да го караш да чака.
— Съжалявам, Хадба — смотолеви Елизабет и се обърна, но за нейна изненада по лицето на старата жена бе изписано задоволство. Странните й очи на игуменка проблеснаха.
— Всичко е наред, скъпа! — потупа я одобрително тя по бузата. — В крайна сметка ти се оказа умно момиче — засмя се тихичко. — Само не ми казвай, че ви учат и на такива неща в университета!
Двайсет и четвърта глава
Константинопол
3 септември 1599 година, през нощта
Силия се събуди с вик. Първоначално нямаше представа какво я бе извадило така рязко от съня. Осъзнаването, че това бяха топовните изстрели, съобщаващи за кончината на Гюлай хасеки, донесе със себе си и усещане за ужас, какъвто Силия бе изпитвала само веднъж досега. В тези части от секундата между съня и будното състояние тя бе видяла отново рева на вълните и разбиването на кораба в скалите, втрисащото пропукване на мачтата, оловната тежест на подгизналата й от вода рокля, заслепените от вятър и сол очи, проблясъка на острието, докато летеше надолу, баща й, проснат на палубата, с изтичаща кръв, докато корабът потъваше.