Едва поемаща си въздух, тя седна в леглото. Въпреки топлите завивки кожата й беше студена и лепкава от пот. В стаята й беше толкова тъмно — подобно на всички стаи, предвидени за къзлар, и тя нямаше външни прозорци — че тя не виждаше дори собствените си ръце, когато ги вдигна към лицето си. Това ли беше усещането, когато си сляп? За момент на Силия й се стори, че чува стъпки (може би някой непознат натрапник, който обикаля стаята й?) и едва след няколко секунди си даде сметка, че това всъщност е звукът от собственото й дишане.
Постепенно, докато очите й се адаптираха към тъмнината, пред нея започнаха да изникват различни форми. До отсрещната стена различи спящите тела на двете й прислужници, свити под юрганите си на пода. В ниша в стената зад нея проблясваше една-единствена свещ — свенливото й пламъче приличаше на мъничка синя светулка. Силия пъхна ръка в нишата и извади оттам гривната на хасеки. После се отпусна назад във възглавниците, за да помисли. Кой всъщност стоеше зад заговора срещу хасеки! Ханза безспорно беше амбициозна, но беше твърде наивна и неопитна, за да измисли всичко това съвсем сама — сега Силия бе сигурна в това повече от всякога. Гюлай хасеки тъкмо се канеше да й каже кой е бил третият Славей — възможно ли бе това да имаше нещо общо с убийството й? Но вече беше твърде късно, за да може да продължи разказа си, помисли си скръбно Силия.
След като евнусите бяха отвели Ханза и Гюлай, валиде султан и старшите господарки на харема моментално бяха възстановили реда и дисциплината в залата. За да накарат къзлар да се успокоят, наложиха отново правилото за мълчание за цялата вечер. Никой не знаеше със сигурност какво се бе случило с Ханза, но що се отнасяше до Гюлай хасеки — ако шокираните и пребледнели лица, които Силия виждаше навсякъде около себе си, можеха да й подскажат нещо — дълбоко в себе си всички бяха наясно каква щеше да бъде нейната съдба.
Казват, че имало участ, по-страшна и от смъртта. И макар че се стараеше да не го прави, Силия не успя да се сдържи да не си представи какво ли е да бъдеш зашита жива в чувал — представи си грубите ръце, които я вдигат, умолителния, а после и пищящ глас (не, не, първо ме убийте, всичко друго, само не и това!), а после ужаса от водата, проникваща в чувала и нахлуваща бясно в очите и ушите, експлозията в гърлото и в носа й.
А после студ.
В гърдите й се надигна кошмарът на паниката. Опитвайки се да си поеме дъх, тя скочи от леглото и се втурна към вратата, като трепереше и поемаше на големи порции въздуха навън. След няколко минути обаче сладкият нощен въздух и твърдата земя под краката й я успокоиха. Тя сложи ръка на гърлото си, за да възстанови дишането си, и усети солидните очертания на ключа за Портата на птичарника, все още висящ на верижката на врата й.
Би било лудост, нали?… Силия направи няколко колебливи стъпки към центъра на двора. Колко тих бе той сега! Нито звук, нито шепот дори. Лунните лъчи обливаха всичко наоколо — толкова ярко, че тя виждаше даже червеното на роклята си. Нямаше кой да я види, нямаше кой да я чуе. А ключът беше вече в ръката й…
Но не, не можеше да го направи. Те наблюдават. Наблюдават и чакат. В ума й нахлуха думите на Анета. И това беше напълно вярно, които и да бяха тези „те“. Славеите? Вече не можеше да бъде сигурна дори в това. Страхът на Анета, както и този на хасеки, бе заразил и нея. Накъдето и да се обърнеше, й се струваше, че все вижда наоколо очи, които я шпионират отнякъде. Може би го правеха и в този момент. Да се опита да отключи Портата на птичарника — при това за какво? — би било по-лошо от лудост, би означавало смърт.
При мисълта за това въздухът в гърдите й отново започна да не й достига, само дето този път тя си даде сметка, че не се дължеше на страха от чувала. Силия се хвана отново за гърлото. На това място, в този живот, това е по-страшно и от удавяне! В душата й се надигна отчаяние, може би дори лудост.
И преди да бе успяла да промени решението си, Силия побягна.
След това нямаше никакъв спомен как се бе озовала при Портата на птичарника. Без да погледне дори веднъж назад, Силия тичаше бързо и тихо, по коридори и пътеки, по стъпала и през алеи, към онази част от градините на харема, където, след като бе обявена за гьозде и когато останалата част от харема беше заминала за летния дворец на валиде султан, веднъж й бяха позволили да дойде и да гледа как новите карийе играят на топка. И не спря да бяга, докато не стигна до най-далечната стена на градината. И там, наистина, точно където Ханза бе казала, че се намира, между два храста смирна в красиви саксии, тя различи очертанията на метална решетка — част от стара порта в стената, която сега бе напълно скрита от бръшлян. Решетката беше толкова малка и така добре скрита зад растителността, че ако човек не знаеше точно къде да я търси, никога не би я видял. Силия пъхна ключа в бравата и вратата се отвори леко към нея.