Тъмнината вече беше непрогледна. Единственият източник на светлина — лунната светлина, струяща през купола — бе далече зад нея. Това не беше добре — щеше да се наложи да се върне. Дали пък не си бе въобразила, че вижда светлина? Спомни си историите за призраците, които обикаляли нощем двореца, бледи и скръбни като лунната светлина. Някои твърдяха, че това били душите на мъртвите карийе, на отхвърлените фаворитки, умрели от разбито сърце, или на онези, които били хвърлени в Босфора и са се удавили.
„Не, не! Точно сега не трябва да мисля за това!“ — каза си Силия и си наложи да запази спокойствие. Разклонението наляво беше тъмно като в рог, но когато се фокусира върху разклонението надясно, забеляза в далечината нещо не чак толкова черно — сивкав проблясък светлина.
Силия си пое дъх и се отправи по десния коридор. Голите й крака разбутваха тихичко боклуците, събрали се в тесния проход. Въздухът бе изпълнен с миризма на старо дърво и на нещо едновременно остро и гнило — птичи изпражнения, мъртъв гризач? Опита се да не мисли по какво стъпват босите й крака.
Малкият проход се стесни още повече и скоро Силия установи, че едва може да се промъкне през това тясно пространство. Изви се настрани, за да мине. Дали така се е чувствала и Гюлай хасеки, когато са я пъхали в чувала? В гърдите й пак се надигна паника.
И точно тогава зърна дупката в стената. Дупката беше точно на нивото на очите й, но ако лицето й не беше притиснато към стената, сигурно щеше да я пропусне. И тя осъзна, че именно тази дупка е източникът на сивкавата светлина. Доколкото можеше да се ориентира, тя допусна, че от тази дупка се виждаше Дворът на карийе. Сложи око на дупката и надникна.
Първоначално светлината, която идваше от другата страна на стената, беше толкова заслепяваща след мрака на тесния проход, че Силия не успя да зърне нищичко. Постепенно очите й се приспособиха и когато най-сетне видя къде се намира, се дръпна рязко като ужилена. Боже господи! И в спалнята на султана да се бе озовала внезапно, пак нямаше да бъде така ужасена. Оказа се, че тази дупка изобщо не гледа към Двора на карийе, а към самото сърце на харема. Сега тя гледаше право към личните покои на валиде султан.
Дупката беше пробита в една от плочките, но беше толкова високо в стената, че прикритието й беше почти перфектно — дори и да знаеш, че е там, отдолу не би могъл да я видиш. Което беше добре, защото какво ли би било наказанието за надничане в спалнята на валиде? Силия потрепери от ужас.
Стаята си беше точно така, както я помнеше. Плочките по стените — тъмносини, тюркоазени и бели, излъчваха странния си бледозелен блясък и придаваха на помещението вид на пещера на русалка. Въпреки че наоколо не се виждаше жива душа, в камината гореше огън. От дупката Силия виждаше дори мястото до прозореца, където бе седяла с валиде онази сутрин. (Възможно ли е това да бе само преди три дена?!) Двете бяха седели, бяха наблюдавали корабите в пристанището на Златния рог и си бяха говорили, сякаш се познаваха цял живот.
В главата й нахлуха думите на Анета: „Каквото и да правиш, старай се да не казваш чак толкова много! Тя ще използва всичко; което й кажеш, капито?“ Но когато моментът беше дошъл, тя бе забравила напълно за предупреждението на приятелката си.
Но какво всъщност бе казала тогава на валиде султан? Спомни си. Говориха си за кораби. Тя я бе попитала дали наоколо вижда нещо, което й напомня за предишния й живот. И й бе показала корабите в пристанището.
Значи през цялото това време валиде султан също е знаела за английския кораб.
Дори и сега, в средата на нощта, прозорците на валиде бяха широко отворени. Върху възглавниците лежеше хвърлена рогозка, обшита с кожи, като че ли някой бе седял съвсем доскоро там и бе наблюдавал осветената от луната градина. Тази жена дали изобщо спеше някога? Те наблюдават и чакат, й бе казала Анета, и това бе напълно вярно. Какво ли е трябвало да стори Сафийе, за да се превърне във валиде? Нямаше ли почивка за нея? Докато стоеше и съзерцаваше покоите, Силия се изпълни с усещането, че в цялата тази сцена има нещо силно меланхолично.
Точно тогава забеляза някакво движение. Ако не се намираше в толкова тясно пространство, тя със сигурност щеше да извърне назад глава. Но сега веднага видя, че движението идваше откъм кожената рогозка. Котьо! Силия видя как мекото създание се разгъна и протегна. „Ти, пакостливо същество! — помисли си тя. — Как ме изплаши!“