Котаракът започна да ближе лапите си, но после внезапно спря и като че ли се заслуша в нещо. И точно тогава Силия осъзна, че тя също чува нещо. Затвори очи, за да го чуе по-добре. И наистина, чуваше се съвсем ясно — някой плачеше.
Но не идваше от покоите на валиде султан, а някъде откъм края на тайния коридор. Силия остави шпионката и бързо се промъкна до края на коридора, където едно огромно парче плат изпълняваше ролята на импровизирана завеса. Изпълнена с любопитство, тя дръпна леко завесата и се озова в нещо, което приличаше много на шкаф — само че този път в достатъчно висок шкаф, за да не й се налага изобщо да се навежда. Беше изработен от дърво, а в горната му част имаше малък отвор. Тук плаченето вече се чуваше съвсем отчетливо. Силия се надигна на пръсти и надникна предпазливо в стаята. Но в шкафа бяха натъпкани толкова много неща, че тя едва си поемаше дъх и се опасяваше, че всеки момент ще я чуе някой. Тъкмо се канеше да се обърне и да се върне по тесния коридор, когато ридаенето отново започна. Нещо в този звук — толкова самотен, толкова отчаян — извика сълзи и в нейните очи. Силия се поколеба. „Идиотка! — каза си. — Нямаш никаква представа кой е това. Би могъл да бъде всеки. Твърде опасно е! Връщай се обратно!“ Но въпреки това осъзна, че отново се надига на пръсти и поглежда.
Стаята, която беше осветена от една-единствена лампа, беше доста голяма и, както тя веднага видя, пригодена за жена с висок ранг. Плочките по стените бяха почти толкова фини, колкото и в апартамента на валиде султан, украсени с лалета и букети карамфили. От гвоздей на стената висеше кафтан от изящна масленожълта коприна, обшита в кожи. По възглавниците бяха разпръснати кожи и бродиран брокат. Точно срещу шкафа, в който се намираше тя, имаше доста голяма ниша от вида, който обикновено се използваше за спане. И именно оттам идваше ридаенето. „Толкова нещастен човек не би могъл да бъде опасен! — каза си Силия. — Или може би не?“ Силия бутна вратата на шкафа и пристъпи в стаята.
Плачът моментално спря. Тъмна фигура в нишата се надигна на възглавниците. За момент настъпи тишина, а после един глас прошепна:
— Ти призрак ли си?
Гласът беше нежен и нисък, но напълно непознат за Силия.
— Не — отговори също с шепот Силия. — Аз съм Кая кадън.
Жената вече беше седнала в леглото си, но беше толкова тъмно, че единственото, което Силия различаваше, бе силуетът й.
— Носиш ли ми нещо? — попита гласът и леко потрепери, като че ли отново се канеше да се разплаче.
— Не — отговори Силия и пристъпи още една крачка напред. — Но няма да ти причиня нищо лошо, обещавам ти!
В стаята беше много топло, а във въздуха се усещаше някаква щипеща нотка, сякаш нещо гореше.
— Казват, че ще ми донесат нещо, но никога не го правят… — изви жалостиво тя. Силия забеляза очертанията на много тънка ръка, докато жената вдигаше една от завивките към раменете си. — Толкова ми е студено! — потрепери. — Тук винаги е много студено! Сложи малко въглища в мангала, кадън.
— Както желаете — кимна Силия и се приближи към малкия мангал, който стоеше в долната част на нишата. Зачуди се какво ли гори върху въглените, за да мирише по този странен начин. — Но тук не е студено. Тук е като в хамам.
Силия сложи в мангала малко въглища. Жената се отдръпна в сенките.
— Сигурна ли си, че не си призрак? — гласът й беше не по-силен от шепот.
— Напълно сигурна — отговори Силия и установи, че говори успокоително, все едно на малко дете. — Призраците и привиденията са само в сънищата.
— О, не! Не, не и не! Виждала съм ги! — жената направи някакво рязко движение и леко стресна Силия. — Дай да те видя! Дай да видя лицето ти!
— Добре — Силия вдигна фенера от пода и го вдигна. Лъч светлина падна за кратко в нишата. Беше съвсем кратък лъч, но напълно достатъчен. В нея се взираше жена с хлътнали очи и тяло на умиращо от глад дете.
Когато усети светлината върху себе си, жената вдигна едната си ръка, сякаш за да се защити. После несигурно отново я спусна, а Силия видя, че лицето й изобщо не е лице, а маска, мозайка от цветни камъчета, забити в кожата й. Косата й, която беше спусната около лицето й, беше с цвета на мастило, черна с особен блясък, който беше почти синкав. Черни очи, очертани с плътна очна линия, проблясваха на фона на чудатото й, инкрустирано със скъпоценни камъни лице. Ефектът беше едновременно призрачен и забележителен — като византийска принцеса, надигаща се от гроба.