— Какво са ти сторили? — простена Силия и падна на колене до леглото й.
— Какво искаш да кажеш? Никой нищо не ми е сторил — отговори с жалостив глас жената. А после опипа внимателно лицето си и като че ли се изненада, като че ли беше забравила, че камъните са там. — Казаха ми, че съм се разчесала. Не знам… Не си спомням. Но вече не обичам да се гледам, затова се покривам.
И започна да се чеше, този път близо до рамото си, където Силия забеляза, че има открита рана.
— Моля те, недей! Нараняваш се! — извика тихичко Силия и хвана ръката й. Тя се оказа безтегловна, куха като стар, изровен кокал. На колко ли години беше тази жена? На трийсет, четирийсет? Или може би на сто? Беше невъзможно да се определи.
— Донесе ли ми нещо? — стрелнаха се тревожно към Силия черните очи. — Паяците отново дойдоха, пълзят по цялото ми тяло, кадън — проплака тя и плъзна пръсти през косата си. — Махни ги, махни ги!
— Спокойно, тук няма нищо — отговори Силия и се опита да хване ръката й, но тя я отблъсна.
— Няма паяци?
— Не, няма паяци — отговори Силия, приведе се към нея и попита, хващайки нежно ръката й: — Може ли да ми кажеш името си, кадън? Коя си ти?
— Коя съм аз ли? — изгледа я съжалително жената. Очите зад блестящата маска изглеждаха разводнени, като на стара жена. — Всеки знае коя съм аз!
— Разбира се, че знаят — отбеляза с усмивка Силия. — Ти си фаворитката на султана, нали? Ти си Хандан. Хандан кадън.
При произнасянето на името й жената отново започна да се чеше бясно. Когато приключи, се отпусна уморено на възглавниците. Силия се огледа притеснено, внезапно съзнавайки колко дълго се е забавила.
— Мисля, че вече трябва да се връщам — прошепна.
Но когато се обърна да си върви, Хандан улови края на робата й и попита:
— Ти как разбра, че съм тук?
— Гюлай хасеки ми разказа за теб.
— Гюлай хасеки ли? — гласът на Хандан звучеше безстрастно, като че ли никога не бе чувала това име.
— Да — кимна Силия и се запита дали да й разкаже за ориста, сполетяла хасеки. Но размисли. Освен това в този скъпоценен затвор Хандан вероятно нямаше никаква представа какво става в харема, а и надали й пукаше. После й хрумна друга мисъл. Приседна отново на ръба на леглото и изрече: — Гюлай хасеки ми каза още нещо или поне започна да ми разказва. Мисля, че ти също може би знаеш за това, кадън. За Славеите от Маниса.
Промяната в поведението на Хандан беше осезаема. Жената я огледа подозрително и промърмори:
— Всички знаят за Славеите от Маниса… — и извърна очи, плъзгайки поглед към една муха, която пълзеше по дървената рамка на нишата.
— Казваше, кадън, че… — хвана ръката й Силия, опитвайки се да я накара отново да се концентрира.
— Трима роби били подарени на стария султан от неговата братовчедка Хумашах. Всички те били избрани заради красивите им гласове.
— Кои са били те? Как се казват?
Но мисълта на Хандан отново пое в други посоки. Без да изпуска от очи мухата, която пълзеше към нея, тя се сви в нишата си.
— Моля те, опитай се да си спомниш кои са били те!
— Всички знаят кои са били — Сафийе султан и Хасан ага, разбира се!
— А третата робиня?
— Третата робиня се е наричала карийе Михримах.
— Карийе Михримах ли? Коя е тя? Не съм чувала за жена с такова име тук.
— Тя е умряла. Валиде я е обичала, казват даже, че я е обичала твърде много. Като сестра. Казват, че валиде би сторила всичко заради нея. Но тя била убита. Сложили я в чувал и я удавили. Или поне така твърдят. Обаче аз няма да кажа на никого! — приведе се към Силия и повтори: — Няма да кажа на никого какво знам!
В продължение на няколко секунди цареше мълчание. Накрая Силия внимателно изрече:
— Тогава да попитам Гюлай хасеки, така ли?
— Че тя знае ли? — изненада се Хандан.
Силия кимна.
— Тя знае тяхната тайна! Че карийе Михримах е все още тук, в двореца?
— Да, кадън — кимна веднага Силия, но този път доста по-бавно. — Мисля, че точно това знаеше.
Сафийе — валиде султан, майка на Божията сянка на земята, се върна при отворения прозорец, където седеше допреди малко. Придърпа обшития със самурова кожа шал на раменете си и повика Котьо, който седеше в другия край на дивана и си ближеше лапите.