Беше в най-тъмната част на нощта. Тя пъхна един от босите си крака под тялото си и свали тежките кристални обеци. Разтривайки нежните си уши, тя издиша доволно и вдиша аромата на градините под нея, ухаещи в хладната нощ. Отвъд тях се простираше спящият град, който беше най-красив през нощта. Различи познатите форми на лодките и галерите, на търговските кораби на кея, черния силует на кулата „Галата“, а отвъд тях — къщите и градините на чуждестранните посланици. Все още не можеше да се избави от мисълта за англичанина — разговорът с него и неговата любезност й бяха доставили огромно удоволствие, но имаше и нещо друго, което не можеше да определи. Нещо в начина, по който той стоеше. Елегантни крака, мъжки крака.
Дали не прибърза, като го повика пак на разговор? Мисълта за него беше крайно притеснителна. През всичките тези години, всичките години, откакто беше станала валиде, тя никога не беше допускала грешка. И точно сега не беше времето да започва. Беше видяла как очите му обхождат трескаво решетката на нейния параван…
Самуровата кожа изведнъж притисна раменете й като олово.
Валиде султан въздъхна и се опъна сред копринените възглавници. Не можеше да го отрече — напоследък заспиваше все по-трудно. Но това не я тормозеше особено. Още от много млада се бе научила да не се нуждае от много сън, което се оказа неоценимо предимство в харема на Мурад, тъй като това й предоставяше време, каквото на останалите липсваше — време да мисли, планира и да бъде винаги на десет крачки пред другите. А когато след повече от двайсет години невероятна самодисциплина тя най-сетне стана онова, което открай време си бе решила, че трябва да стане — валиде султан, най-могъщата жена в Османската империя — тя установи, че старите й навици си остават все така най-добрите.
Самотата се бе превърнала за нея в по-успокояваща от съня. Да бъдеш сама в Къщата на щастието, открай време си беше удоволствие, по-рядко и от ласките на султана, а дори и сега това беше лукс, който тя рядко си позволяваше. Сети се за гъркинята Нурбану и как в онези дни тя обичаше да се кара на Сафийе заради склонността й непрекъснато да се усамотява. Защото, докато за обикновените карийе, живеещи една върху друга като кокошки в курник, самотата беше напълно невъзможна, а за наложниците на султана беше вече непристойна, въпрос на благоприличие. А Сафийе хасеки, втора по ранг и отстъпваща единствено на валиде Нурбану, беше длъжна непрекъснато да бъде обградена от слугини.
Ако зависеше от Нурбану, прислугата й щеше да я дебне дори докато спи. Сега валиде султан се усмихна на себе си. „Де да можеше да ме видиш сега!“ — си каза, протягайки ръка, и се загледа в смарагда на Нурбану, проблясващ на пръста й. От едната си страна пръстенът имаше едва видимо лостче, а вътре — малка кухина, съдържаща едно зрънце опиум — същото, което беше сложено там преди повече от петнайсет години, в деня, в който бе издърпала пръстена от все още топлата ръка на Нурбану. „О, да, господарке! — усмихна се на себе си Сафийе султан. — Вече знам всички твои тайни!“
Тих звук, приглушен, но непогрешим, я накара да вдигне очи. И моментално застана нащрек. Тялото й инстинктивно се стегна и тя огледа стаята. Нищо. Плочките по стените на апартамента й изглеждаха леко размазани напоследък, но това беше от тъмнината и сенките. Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх, опипвайки стаята вече с шестото си чувство — с ушите, носа, даже с кожата си — любимият й ловен трик, както обичаше да казва на карийе Михримах в добрите стари дни, умението, на което я бе научил баща й. То никога не я предаваше. Дори най-дребното сгъстяване на въздуха, диханието на сянка, минаваща под пролуката под вратата, миризмата на страха — усещаше всичките.
Но не, наистина нямаше нищо. Само Котьо.
Сафийе се отпусна отново назад. Дори в най-лошите моменти от живота й — деня, в който Мурад най-сетне си бе избрал друга, по-млада наложница, деня, в който дойдоха да отведат карийе Михримах — дори тогава тя не се бе изкусила да вземе позлатеното хапче, както правеха повечето жени в харема. Не и като Хандан, горката глупава Хандан, която беше позволила на друга да заеме мястото й и бе захвърлила всичко заради опиума.
Сафийе щракна пръстена и го затвори. В крайна сметка имаше други мечти и други удоволствия, дори и сега. Изпод една от възглавниците тя извади малко ръчно огледалце, чийто обков от слонова кост бе инкрустиран със смарагди и рубини, и под светлината, която прощаваше множество недостатъци, огледа внимателно лицето си. Наистина ли бе остаряла? В полумрака не изглеждаше никак стара. А нямаше още и петдесет. Естер Нази я бе обучила добре. Ако трябваше да бъде честна към себе си, в горната част на ръцете и по врата й кожата бе започнала леко да се отпуска, но тя отказваше да мисли за това. Кожата на лицето й си бе и до днес бледа и равномерна на цвят, и толкова фина, че имаше кремавата мекота на листенца гардения. Или поне така казваше Мурад, когато двамата бяха заедно в леглото. В онези дни тя нямаше нужда от огледала, защото нейното огледало беше той. Защото какво беше тя, неговата хасеки, ако не отражение на очите му?!