Но както самата Сафийе добре знаеше, единствено Славеите биха сторили всичко, което поиска от тях, чиято лоялност беше абсолютна. Тя знаеше, че за нея те биха излъгали, шпионирали, мамили, крали, може би дори биха убили. Накратко казано, биха сторили всичко необходимо, което в крайна сметка бе всичко.
Затова, когато Сафийе вече не бе в състояние да задържи интереса на султана, именно Малкия славей беше човекът, който й намери лекаря. А когато работата му беше разкрита, карийе Михримах — че кой друг? — бе онази, която пое вината.
Друг звук, още по-слаб и от първия, бе регистриран от съзнанието й — лек звук, като мишка, притичваща по дървената облицовка отгоре. Сафийе султан вдигна очи към потъналия в сенките таван и се усмихна. „Много добре, моя малка сестричке на Юда! Крайно време е да разрешим този въпрос веднъж завинаги!“
Двайсет и пета глава
Истанбул
В наши дни
Денят, който в крайна сметка избраха за разходка по Босфора с лодката на Мехмед, беше една събота към средата на декември.
Следвайки инструкциите на Хадба, рано сутринта Елизабет хвана такси, което я откара до малкия кей близо до моста „Галата“, където беше закотвена лодката. Мехмед трябваше да я чака там. Тя звънна на мобилния номер, който Хадба й беше дала, и после го зачака, потрепервайки в студа.
— Елизабет!
Той беше по-висок, отколкото си го спомняше.
— Здравей!
Тя почти се надяваше да й целуне ръка, но той не го направи.
— Както изглежда, в крайна сметка избрахме хубав ден за целта.
Тя си спомни колко много харесваше гласа му.
— Хадба ме накара да донеса това — рече и му подаде една кошница.
— Пикник? Ех, тази Хадба! Помислила е за всичко! Хайде, ела!
И пое кошницата от нея.
— Нали нямаш нищо против да станеш толкова рано в събота? — попита.
— Не, всъщност ми харесва.
— Значи мислим еднакво — отбеляза той и й се усмихна през рамо. — Чичо ми обичаше да казва, че човек, който става рано, обира каймака на деня.
Лодката се оказа катер с малка кабина отпред. Поеха покрай Златния рог по посока на входа на Босфора. По това време на деня водният трафик не беше голям. Беше студено, но ясно, небето прозрачно, обсипано с розови и златисти петна. Елизабет зърна танкерите, събрани в Мраморно море — цели ята, от това разстояние приличащи на хартиени корабчета, боядисани в черно и червено.
Той проследи погледа й и възкликна:
— Харесват ли ти?
— Невероятни са!
Ентусиазмът й го накара да се усмихне.
— Да не би да ми се смееш? — подметна тя, но установи, че и така да беше, тя нямаше нищо против. Мариус също щеше да й се изсмее и тя щеше да се почувства унизена. Но сега не се почувства унизена — за нейна голяма изненада се чувстваше превъзбудена, замаяна от необичайното преживяване, което й предстоеше.
— Повечето хора биха предпочели да съзерцават платноходите или някоя яхта, а защо не и красивите презокеански лайнери, които идват при нас. Но не и… Как се изразявате вие? — изгледа я игриво. — Очуканите стари танкери?
— Но виж ги само! — възкликна Елизабет. — Те са прекрасни! Толкова са огромни и въпреки това… плават! Като облаци, леки като перца, носещи се по хоризонта!
— Там чакат реда си да влязат в Босфора и се отправят обикновено към Черно море. Протокът е толкова тесен, че се налага да бъдат водени. Едно време, когато е имало много повече къщи по самото крайбрежие, се е случвало хората да се събудят и да открият в къщата си половин танкер!
Първо я отведе до западния бряг на Босфора, покрай дворци и малки кейове, покрай елегантните яхти и круизните лайнери, акостирали в Бебек. Водата заглушаваше странно рева на града. Елизабет зърна цели пасажи лилави медузи, носещи се по водата подобно на коси на русалка. Установи, че се чувства съвсем спокойно с Мехмед. Дори и да не говореха, между тях цареше някакво странно разбирателство.
— Много си замислена — изрече той след известно време.
— Опитвам се да си представя как е изглеждал градът някога… знаеш… преди…
— Преди какво? Преди да се появят колите и да задушат всички ни с изпаренията си ли?
— О, не, много преди това — отговори тя. — Имам предвид през шестнайсети век.