И макар че не бе възнамерявала да го прави, тя му разказа историята на Силия и Пол. Разказа му всичко — за търговците от компанията „Левант“ и за чудния дар, който поднасят на султана, механичния орган с часовника, автоматизираните ангели с тромпетите и пойните птици. Каза му и за корабокрушението, и за липсващия фрагмент от разказа.
— Всъщност точно това е основната причина, поради която дойдох в Истанбул — да намеря липсващия фрагмент.
Мехмед я бе слушал внимателно, без да я прекъсва. И едва сега рече:
— Никога не съм допускал, че академичната работа може да бъде толкова вълнуваща! От твоите уста това звучи като детективска история.
— Да, понякога си е точно такава — усмихна се Елизабет. — Предполагам затова толкова много обичам работата си. Въпреки че според Хадба трябва да съм луда, за да стоя затворена по цял ден с книгите.
Порив на вятъра раздруса вратата на кабината. Елизабет потрепери и се загърна по-плътно с палтото си. Предпочете да не споменава за останалите причини, поради които бе дошла в Истанбул.
Зимното слънце най-сетне благоволи да обагри хълмовете по източния бряг на Босфора. Светлината се плъзна по покривите на къщите и превърна сивите води в яркосин килим.
— И? Успя ли да откриеш някакви насоки? — попита Мехмед.
— Засега нищо за Силия. Пуснала съм молба за разрешение да посетя архивите на двореца, но все още продължават да ми искат разни документи — препоръки от научния ми ръководител и не знам какво още — обясни Елизабет. — С архивите навсякъде е едно и също. Искат да им кажеш точно кои документи държиш да прегледаш, което, разбира се, е невъзможно, докато сам не влезеш и не видиш с какво разполагат — допълни с въздишка.
— Съвсем по византийски — отбеляза той и й се усмихна. — Значи тази твоя робиня си остава мистерия, така ли?
— Засега. Но просто имам едно особено чувство… — вдигна очи към него. — Сещаш се.
— Какво чувство?
— Ами, колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че в крайна сметка тя е избягала — или поне би трябвало да го е направила — отговори Елизабет и установи, че неволно отново е сложила ръка на стомаха си. — Как иначе би могла да бъде написана историята й, а?
— Защо ще й трябва да бяга? — изгледа я Мехмед. — Не си ли се замисляла, че би могло да има и друго, доста по-простичко обяснение? Хората приемат, че робството е било до живот, но доколкото си спомням от уроците в училище, по време на Османската империя то изобщо не е било такова. Роби са били освобождавани непрекъснато, по всякакви причини.
— Дори от имперския харем?
— Особено от имперския харем! Ако жената не е успявала да привлече вниманието на султана, след няколко години й давали зестра и я омъжвали за някой високопоставен служител. Това важало с особена сила за личните прислужници на валиде султан. Това се считало за изключително достоен акт от нейна страна. А заради обучението, което са получили, и заради контактите си в двореца такива жени се радвали на изключително голямо търсене. Така че е напълно възможно твоята Силия Лампри да е била една от тях!
— Може и да си прав — кимна отнесено тя.
А после си спомни за странната атмосфера в харема, която бе уловила по време на посещението си в двореца. Не само в апартамента на валиде с негови двойни стени и тайни коридори, скрити в дървената облицовка на таваните, но и в зайчарника от миниатюрни стаички, мухлясали и клаустрофобични, принадлежали на жените от долните нива, в целия този странен лабиринт без прозорци. Вече беше сигурна, че на някакъв етап Силия трябва да е напуснала двореца, но обяснението на Мехмед звучеше просто… ами, толкова лесно.
— И ако наистина е напуснала двореца, какво би могло да се е случило с нея? — попита той.
— Точно това се опитвам да разбера.
— Смяташ, че се е събрала отново със своя търговец, така ли?
— Така ми се иска да мисля.
— Аха! — усмихна се отново той. — Значи не само детектив, но и романтик! Е, ако наистина искаш да знаеш как е изглеждал Истанбул през шестнайсети век — обърна се и посочи назад към Босфора, към посоката, от която току-що бяха дошли, — то точно това е гледката, която ти трябва!
Елизабет се обърна и пред очите й се разкри силуетът на стария град, скупчен на хоризонта зад нея. Сега, когато слънцето беше изгряло, над него се носеше някаква златиста мараня. Сиви стени се спускаха надолу към зелените паркове, позлатени куполи, минарета и острите върхове на кипарисите протягаха пръсти към бледосиньото зимно небе. И благодарение на някаква странна игра на светлината, целият град сякаш се издигаше от ширналата се водна синева — същинска цитадела, създадена от приказните джинове.