Някъде по обед стигнаха до Андалу Хисари — последното село на азиатския бряг преди Босфорът да се отвори към Черно море. Тук бреговете бяха покрити с гъсти гори. Между дърветата все още висяха валма от утринната мъгла. По скалите наоколо бяха насядали мъже и ловяха риба.
Пуснаха котва в малкото заливче. Тук водата беше плитка — матовозелено, отразяващо дърветата.
— Ела! — подкани я той. — Ще те заведа на обяд. Ако имаме късмет, може дори да видим делфини!
— Ами пикникът на Хадба?
— През декември? Не мисля! — засмя се той и й подаде ръка. — Не се тревожи, Хадба няма да се разсърди!
Заведе я в един рибен ресторант на брега. Въпреки че туристическият сезон отдавна беше минал, ресторантът беше отворен. Почтителен сервитьор ги отведе до маса с изглед към морето. Докато чакаха пристигането на храната си, говореха и наблюдаваха рибарските лодки и чайките, които се носеха като коркови тапи по вълните.
Той й разказа за семейството си — баща турчин, майка французойка, четирима братя. После и тя за своето — родители, живеещи в село в графство Оксфордшир, никакви братя или сестри, освен ако не се брои Иви, която й беше като сестра. Бяха толкова концентрирани един върху друг, че разговорът им сякаш се водеше на стенографско писмо.
— Имаш ли си приятел? — попита накрая той. — Имам предвид в Англия, разбира се.
— Имах — отговори тя, загледана в ято корморани, носещи се ниско над водите. — Но вече нямам.
Други обяснения не бяха необходими. В съзнанието й избликна образът на Мариус — същият Мариус, за когото не се бе сетила през целия ден. Но сега вече го виждаше така, сякаш той беше на някакъв далечен бряг, като подскачащ инкуб, помахващ й докато тя се отдалечаваше, смаляващ се все повече и повече, докато накрая изчезна сред лек облак дим.
— А ти? — обърна се с усмивка тя към Мехмед.
— Същата работа — отговори той. — Или приблизително.
За да минава времето, той поръча чиния пресни бадеми. Докато той говореше със сервитьора, тя го разгледа внимателно. Беше не толкова красив мъж, а просто мъж с ярко присъствие.
— Какво е любимото ти питие? — попита я той.
— Нека позная — контрира го тя. — Твоето е… сок от ананас!
— Сок от ананас ли? Ти майтап ли си правиш с мен?
— Добре де, тогава какво е?
— Водка. „Сива гъска“, разбира се. А твоето?
— Никога няма да познаеш.
— На бас, че ще мога!
Тя поклати глава и с усмивка изрече:
— Ще ти дам един милион паунда, ако успееш!
— Шампанско.
— Шампанско? Е, трябва да призная, че си доста близо, но не, не е то!
Разговорът потрепваше и се виеше спираловидно между тях сякаш на златна нишка.
— Тогава какво е? — предизвика я той.
— Чай от термос за пикник!
— Чай от термос за пикник? — разсмя се от сърце той. — Е, в такъв случай очевидно ще се наложи да си задържиш единия милион паунда. Но мисля, че мога да позная поне любимата ти храна! — отсече и се загледа в нея през присвити очи.
— Така ли? — усмихна му се тя и докато той задържаше погледа и, тя изпита такава невероятна еротична наслада, че едва не припадна.
— Баклава — изрече бавно той, наблюдавайки устните й. — Бих дал всичко на света, за да те видя отново да ядеш баклава!
Храната им пристигна, но Елизабет не яде много. И не защото не беше гладна, а защото не искаше да издава пред него неудобството си. Беше се постарала да не обръща внимание на споменаването му за баклавата, преструвайки се, че не го разбира много добре, но сега се страхуваше да не се издаде по други начини. Изведнъж се превърна в непохватна жена. Знаеше, че всеки път, в който насочва вилицата към устата си, ръката й потреперва. Знаеше, че ако вдигне чашата към устата си, вероятно ще разлее водата си. Значи в крайна сметка той я беше познал. А някъде в дълбините на съзнанието си тя, разбира се, винаги го бе знаела.
И въпреки че на повърхността разговорът им продължаваше като преди, атмосферата се бе променила. Лекотата, която бе съществувала между тях, бе изчезнала. На нейно място се бе появило странно напрежение, като че ли всяка молекула от въздуха между тях бе заредена с него. И защо? Елизабет не смееше да се замисля по този въпрос.