С все така фиксирани в земята очи, Пол се приближи бавно до павилиона.
— И така, ето че отново се срещаме, Пол Пиндар ага — пауза. — Съжалявам, че на малката ми лодка нямаше място за твоите колеги, но мисля, че ще се съгласиш с мен, че така е по-добре.
— Вие ми оказвате голяма чест, ваше величество! — изрече Пол и се поклони ниско на сянката зад паравана.
— Така ли? — възкликна развеселено тя. — Но сигурно вашият посланик се е надявал на… Как да се изразя? Може би на по-голяма церемониалност?
— Моят посланик е повече от благодарен за голямата чест, която оказвате на всички нас! — отговори дипломатично Пол. — Помоли ме да ви предам, че и той, и всеки един от нас е готов да ви служи с всичко, което му е възможно!
— Добре казано, Пол Пиндар ага! Винаги бизнесът на първо място — защо пък не?! Прави ви чест! Всички знаем, че искате да подновите договорите си за изключителни търговски права по нашите земи, а между нас казано, не мисля, че в това отношение ще имате особено проблеми, въпреки несекващата щедрост на посланик Дьо Брев към великия везир. Както често си говорим с везира, търговията е добра за нас, нашият велик град открай време е зависел от търговията. Освен това Франция и Венеция не могат да очакват да ви държат завинаги под свой флаг, нали така? Чувам, че напоследък холандците изявили желание да търгуват под английска протекция — добави. — Но всичко това е от нищожно значение. Важното е, че вече ще бъдем съюзници, нали така? Вашият прекрасен кораб… Как го наричате вие?
— „Хектор“, мадам.
— Ах, да, „Хектор“… — нова пауза. — „Хектор“, това е добра идея — допълни замислено. — Този великолепен кораб е в устата на целия ни град. Хората казват, че само някой много могъщ монарх може да изпрати такъв огромен морски съд. А по щастливо стечение на обстоятелствата установяваме, че имаме общ враг — Испания. И ще си бъдем много полезни едни на други, нали така? Дори испанците ще се видят в чудо да отвърнат едновременно и на нас, и на вас!
— Приятелството с вашата велика империя е най-голямото желание на нашата кралица!
— Любезно казано, Пол Пиндар ага.
Пол отново направи дълбок поклон и при навеждането му погледът му падна върху малко бяло краче с висок и гладък свод, което надничаше изпод долната част на паравана. Бързо извърна очи.
— Но истината е, че не те извиках тук, за да говорим за такива неща, Пол Пиндар ага — изрече Сафийе. — Кажи ми, знаеш ли къде се намираме?
— Може би във вашия летен дворец, мадам? — предположи Пол.
Покритите с пръстенчета пръсти на дребния крак се свиха развеселено.
— Това малко място да е мой летен дворец? Огледай се, Пол Пиндар, наистина ли мислиш така?
Пол се огледа и видя, че малката дървена постройка, която беше видял при пристигането си, е не повече от къщичка на пазач. Въпреки че първоначално не си бе дал сметка за това, сега разбра, че се намира в най-обикновена градина за отмора, очевидно предназначена да бъде колкото е възможно повече отдалечена от формалностите и дворцовия етикет.
— Мадам, вече виждам, че тук наистина няма дворец — изрече накрая, — но тази градина… Никога не съм виждал подобно място! Това е градина, достойна за кралица?
— Не, не за кралица, Пол Пиндар — отвърна валиде. — Това е градина за хасеки, за фаворитката на султана. Подари ми я старият султан, моят господар султан Мурад. Преди много години. С него много обичахме да идваме тук, да се разхождаме край брега и да гледаме лодките. През лятото, когато нощите бяха топли, това беше любимото му място да наблюдава изгрева на луната. Караше прислугата да поставя нанизи от фенери по клоните на дърветата, за да се отразяват като звезди във водата.
В далечината, в края на градината, Босфорът се окъпа в слънчева светлина. Пол забеляза, че белият котарак души изпитателно водата в един от басейните. Под повърхността, в пълно неведение за близостта му, плуваха лениво шараните.
— През целия ми живот, тоест откакто господарят ми премести домакинството си от Маниса в Константинопол — продължи тя, — през цялото това време съм наблюдавала как търговските кораби плават напред-назад по тези води. Някога се питах дали някой от тях се връща в моята родина — опасна мисъл за една робиня — красивият глас галеше ухото му. — А после, по-късно се случиха определени неща. За известно време изгубих благоволението на султана и тази градина стана мое убежище. Място, всъщност единственото място, където от време на време можех да оставам сама. Докато старата валиде Нурбану не сложи край на тези разходки — Сафийе въздъхна тъжно. — Казваше, че не било прилично аз, като хасеки на султана, да идвам тук без придружители. Трябвало да имам прислужници, компаньонки. Било ми забранено да идвам тук без тях.