— Но вие не говорите! — в гласа й се усети разочарование. — Изглеждате ми разсеян, Пол Пиндар ага!
И когато той пак продължи да мълчи, тя продължи:
— Но вие вероятно вече си имате съпруга и семейство, които чакат завръщането ви?
През главата му премина безумна мисъл. Това е шансът ти! Възползвай се от него! Покажи й портрета на Силия! Компендиумът сякаш изгаряше кожата му.
— Имах някога една жена, ваше величество — чу той най-сетне звука на гласа си. — И тя ми беше много, невероятно скъпа!
— Бил сте женен?
— Бях сгоден — отговори Пол. Сърцето му препускаше. В съзнанието си отново я виждаше — кожата й, очите й, златото на косата й. Цветовете в градината сякаш потрепериха и се разтвориха пред очите му. — Тя беше дъщеря на партньора на Парвиш — Том Лампри, в дните на старата Венецианска компания. Лампри беше морски капитан. Същински образец на безстрашен и почтен човек. Преди да се присъединя към компанията „Левант“ като самостоятелен търговец, в продължение на много години работех като представител на Парвиш във Венеция. И така опознах добре Том. Най-голямото му желание бе да се оженя за дъщеря му.
— Неговото, а не вашето, така ли?
— О, също и моето, разбира се! Бракът беше подходящ във всяко едно отношение.
Покажи й портрета!
— А тя не го е искала, така ли?
Не мога. Не мога да поема подобен риск.
— Мисля, че тя ме обичаше… много — наложи си да изрече той. — Толкова много, колкото я обичах и аз, ако това изобщо беше възможно. Но тя… бе изгубена.
— Изгубена?
— За мен.
— В какъв смисъл?
Няма да имаш друга възможност!
— Компанията ме помоли да придружа сър Хенри дотук, до Константинопол. И както знаете, мисията ни тук отне доста повече време от очакваното — поколеба се. — Преди две години годеницата ми пое обратно за Англия с кораба на баща си. Това беше последният търговски кораб, който можеше да отплава за онази година преди настъпването на зимните бури. Но се оказа, че бяха закъснели. Извила се страшна буря и корабът, заедно с всичко в него, потънали. Цялата ни стока. Както и Том, и дъщеря му. Казаха, че било край бреговете на Далмация.
Палецът му повдигна лостчето.
— Името й?
— Силия, мадам — отговори Пол и извади празната си ръка от джоба си. — Казваше се Силия.
С изключение на водата, която бълбукаше в мраморните канали, всичко беше потънало в тишина. Не се чуваха нито птици, нито прошумоляване на листа в гъстите гори, обграждащи градината от двете страни.
След известно време Сафийе султан заговори:
— Нурбану, която беше валиде султан, когато пристигнах в Константинопол, ме научи на всичко, което знам. Тя беше великолепен учител, точно като твоя майстор — как му беше името?
— Парвиш.
— Така. Точно като твоя Парвиш. Човек никога не забравя първите си уроци, не мислите ли? Въпреки че моите със сигурност са били различни от вашите — пауза. — Нурбану не знаеше нищо за карти и математика, но знаеше много неща за света. Това изненадва ли ви? Вие, европейците, сте убедени, че тъй като ние, жените тук, сме защитени от стените на харема, не знаем нищо за света навън. Но това е далече от истината. Нурбану ме научи, че само две неща на този свят са по-ценни от любовта — властта и лоялността. Никога не споделяй властта си — ето на това ме научи онази велика жена. А в подчинените си най-много цени лоялността.
Ново мълчание, малко по-продължително от предишното.
— Мина много време, откакто идвах тук за последен път, Пол Пиндар ага — продължи по едно време тя и на Пол му се стори, че долавя лека нотка на меланхолия в гласа й. — Много харесвам розите тук, особено Дамаските. Султанът заръча да ми ги докарат чак от Персия. Представяш ли си? Керваните ги докараха, пакетирани в лед, през цялата пустиня! После той ми каза, че моите рози му излезли по-скъпо и от смарагди. Но не мисля, че майка му разбра за това.
— Може ли да откъсна една за вас?
— Разбира се! Откъсни, англичанино!
Пол откъсна една-единствена, наполовина отворена червена роза. Протегна ръката си и видя, че силуетът зад паравана се привежда към него.
— Съветът ми е следният: върви си у дома! Върни се в Англия, Пол Пиндар ага! Докато лоялността е ненакърнена, вие ще имате вашите изключителни търговски права! — тя вече беше толкова близо до него, че въпреки паравана на входа той зърна проблясъка на скъпоценните камъни по роклята й, зърна даже косата й. И като че ли почти усети парфюмирания й дъх. — Но сега задръж розата ми, господин Пиндар. Мисля, че е справедливо, защото сега установявам, че вече съм взела нещо, което принадлежи на теб!