Двайсет и седма глава
Константинопол
4 септември 1599 година, през деня
Прибирайки се в посолството, Пол завари пълна суматоха. Пред входа се тълпяха слуги — и от посолството, и от официалните османски власти, а самият вход се охраняваше от цял батальон еничари — перата по характерните им високи бели шапки потрепваха на вятъра. Два коня, покрити богато с червени и сини покривала и с юзди със скъпоценни камъни, потрепваха нетърпеливо по камъните на калдъръма.
В двора Пол беше посрещнат от Томас Глоувър.
— Крайно време беше! — извика колегата му, докато нагласяше на главата си огромна шапка с пера. — Тъкмо се канехме да пратим да те търсят!
— Какво е това? — посочи Пол към чакащите коне. — Комитет по посрещането ли?
— Конете са на хората на великия везир, които в момента са при сър Хенри.
Пол изгледа изненадано Глоувър и възкликна:
— И ти го остави с тези висши сановници съвсем сам?!
— Посещение на добра воля, само това. Съобщиха ми, че не са тук по работа, така че надали може да стане кой знае колко зле.
— Не бих заложил на тази мисъл.
— Не се тревожи. И без това тъкмо се качвах при тях.
— За да поразпръснеш мъглата ли?
— Може и така да се каже — ухили се Глоувър. — И без това съм длъжен да съобщя на сър Хенри за твоето завръщане. Има и други добри новини, Пол. Далъм приключи с поправките и точно сега изпращат съобщение, че нашият посланик вече може да представи акредитивните си писма! Но трябва да побързам, преди той да е сторил нещо, което да ги накара да променят решението си — и тръсна модерните си разрязани ръкави, които разкриваха ивици в черешово-розово. — Как изглеждам?
— Не достатъчно шарен за моя вкус, но и така става — усмихна се измъчено Пол, изпращайки го до подножието на стълбите.
— А валиде? Как мина там? — започна Глоувър, но млъкна и заоглежда разтревожено колегата си. — Но какво има, скъпи ми приятелю? Изглеждаш изцеден!
— Нищо ми няма. Просто лека морска болест. Тези евнуси не биха могли да карат по права линия и за всичките монети от съкровищницата на султана — поясни Пол, опита се пак да се усмихне и сложи ръка на рамото на Глоувър. — Ще понесеш ли още малко добри новини? Ще получим нашите търговски споразумения, Томас! Но после ще ти разкажа подробностите. Сега бързай при сър Хенри, докато не е надробил някаква каша!
Томас тръгна нагоре по стъпалата.
— Кое според теб мели по-бавно — мелниците на боговете или кабинетът на великия везир? — подвикна след него Пол.
— Питай ме нещо друго! — извика в отговор Томас Глоувър и по средата на стълбата пак спря. — Между другото, и още добри новини — макар че за последните е съмнително. Онзи разбойник Карю тази сутрин се появи, надут като пуяк. Оказва се, че било някаква грешка. Еничарите хванали грешния човек или нещо такова — не разбрах нищо от приказките му — сви рамене. — Не че това е нещо ново. Ако питаш мен, един по-продължителен престой в окови не би му се отразил никак зле. Както и да е. Важното е, че се върна.
И с тези думи той изчезна в приемната на посланика.
И за пореден път Пол намери Карю, седнал на градинската стена.
— Значи в крайна сметка те пуснаха, а?
— Добро утро и на теб, секретарю Пиндар!
— Къде беше? В Седемте кули ли?
— Не, всъщност бях в избата на твоя приятел Джамал. Благодаря за милостивите пратки, между другото — отговори Карю, без да вдига очи. В едната си ръка държеше лимон и усърдно го разглеждаше. Изражението на лицето му под буйния несресан перчем беше както винаги смръщено.
— Е, нека бъдем благодарни поне за едно — този път поне си с ризата си — отбеляза Пол и се изкатери на стената до него. — И между другото, вече е добър ден. Не трябва ли да помагаш някъде?
Карю извади един от няколкото ножа, които носеше в кожения калъф, прикрепен на колана му, и с прецизността на шивачка направи малък разрез в горната част на лимона.
— Смили се над мен, аз съм осъден човек! — промърмори.
— Това беше вчера.
Карю изсумтя и мрачно отбеляза: