— Не забравяш ли нещо? Твоето тайно и не толкова тайно захарно лакомство — изрече смръщено Пол — се оказа за известно време в центъра на скандал в харема. Главният черен евнух едва не умря. Всичко беше покрито много професионално, макар да не знам защо, но ясно е едно — че в продължение на известно време са смятали, че този кораб има нещо общо с отравянето — прибра внимателно захарното копие в торбата си. — Бъди сигурен, че надали са много нещата, които убягват от вниманието на валиде, Джон! И се басирам, че тя е винаги с три крачки през нас! — очите на Пол се свиха от умора. — Бъди сигурен също така, че тя ни е разкрила!
— Сигурен ли си?
— Напълно — Пол вдигна нетърпеливо ръка към рамото на другата и смъкна ръкава си. Лицето му изглеждаше измъчено, под очите му имаше големи тъмни кръгове.
— И какво, според теб, ще направи?
— Ако искаше да направи нещо, досега щеше да го е сторила.
— Смяташ ли, че е казала на някого другиго?
— Ако някой от Великата порта бе чул дори и намек за интрига, съпътстваща една от жените на султана, досега щяхме да сме на дъното на Босфора.
— Значи може би това е просто предупреждение.
— Може би — Пол прокара пръсти през косата си. — Не знам защо, но оставам с впечатлението, че всичко това е част от нещо друго… от някаква по-голяма игра.
В продължение на няколко минути двамата потънаха в мълчание. Под тях се виждаха водите на Златния рог, пълни с корабчета и лодки. На борда на „Хектор“ един моряк се катереше високо по мачтата. А зад златните покриви на султанските сараи слънцето бавно пътуваше към заник.
— Тя иска от нас да заминем, Джон — изрече накрая Пол. — Когато след два дена „Хектор“ вдигне платна, за да се върне в Англия, ние с теб трябва да сме на него!
Играейки си безмълвно с ножовете, Карю само кимна.
— А аз ще трябва да кажа на останалите.
— Какво? На Мъглата? — погледна го отвратено Карю.
— Да не си луд? Разбира се, че не. Имам предвид на Томас Глоувър и останалите. Най-вече на Томас — той е тук от по-дълго време и е работил повече от всички нас за тази компания. Както изглежда, Далъм бил приключил с поправките си и току-що научихме, че Лило вече може да представи акредитивите си. И когато всичко това свърши, и „Хектор“ потегли, ние трябва да сме на борда му!
— Щом така казваш.
— И повече никакви опити за предаване на съобщения до Силия!
— Щом така казваш.
— Добре че Джамал отказа да ни помогне, когато…
— И аз благодаря за това на Бога всеки ден.
— Явно тя няма представа, че ние сме тук, а онова, което не знае, не може да й навреди, нали така?
— Така.
И отново се възцари тишина. Тя бе пронизана от напевния глас на мюезина, който призоваваше вярващите към молитвите по залез-слънце.
— Аз едва не й казах, Карю!
— На кого?
— На валиде султан.
— Боже всемогъщи, Пиндар, и ти обвиняваш мен, че поемам рискове!
— Бях буквално на крачка от това да й покажа портрета на Силия!
И образът му отново изплува в съзнанието му. Но не както изглеждаше на миниатюрата в компендиума, а Силия като русалка с коса, увита около врата й, носеща се, зелена и златиста, из океанските дълбини. „И сега се чудя защо не го направих! — помисли си с болка той. — Имах възможност и не се възползвах от нея. Трябваше да се оставя на милостта й, да я помоля да се съжали над мен!“ Разтри яростно с юмруци очите си — в ума му избухнаха дъги светлина. „Валиде беше единственият човек, който можеше да ми каже със сигурност дали тя е там! Понякога си мисля, че е по-добре да знаеш и да умреш, отколкото да не знаеш.“
— Дали би могло да е вярно, Джон? — обърна се той към Карю. — Силия, върнала се от мъртвите, така ли? Кажи ми, че не сънувам!
— Не, не сънуваш — отсече Карю.
В този момент в градината се появи позната фигура в работно облекло. Беше Томас Далъм, майсторът на органи. Когато ги видя, ускори крачка.
— Какво става, Том? Какви са новините? — подвикна Пол и слезе от стената. — Чух, че трябва да те поздравим, а? Подаръкът за султана бил вече като нов!
— Така си е.
Далъм, който не беше много по приказките, просто стоеше и мачкаше притеснено шапката в ръцете си.
— Какво мога да сторя за теб, Том? — попита Пол.
— Ами, господин Пиндар, вероятно не е нищо особено, но…
— Но?
— Ами, онази работа, за която говорихме из онези дни…