Нощта беше перфектна. Небето беше безоблачно, без дори шепот на вятър, а луната беше пълна. Джамал извади от джоба си един астролаб и с професионални движения започна да го настройва, притискайки два метални диска в кръглата външна обвивка. Първо тимпана, който показваше точната географска ширина и координати на Константинопол, а после завъртя над него звездната карта, покрита с остри заврънкулки — така наречената рете. Част от тази рете беше втори, по-малък диск — еклиптичният кръг, върху който бяха отбелязани дванайсетте знака на зодиака. Когато всички дискове застанаха по местата си, Джамал вдигна очи към небето и изпита същия онзи замайващ прилив на удивление, който го спохождаше всеки път, когато идваше тук. Звездите на небосклона над него блестяха. Някои бяха по-ярки от други и му намигаха с неземната си светлина — Алдебаран, Бетелгейзе, Маркаб, Алиот, Вега. Дори самите им имена звучаха като напев, могъщи като поезия.
„Кои от вас ще използвам тази нощ, братя мои? — запита се Джамал. Ниско над хоризонта зърна Кучешката звезда. — Аха, ето те и теб, Сириус, приятелю мой! Ще свършиш прекрасна работа!“ И с отработено движение вдигна астролаба до очите си, задържайки го за металния пръстен в горната част, и завъртя алидадата в задната част така, че дупчицата в края беше на нивото на очите му. После, когато постави Сириус в тази дупчица и като държеше инструмента неподвижен, с експертни пръсти нагласи рете, обръщайки го внимателно така, че една от стрелките, онази, която отговаряше на Сириус, бе правилно изравнена.
Свали астролаба и тъкмо се канеше да го отчете, когато зад него се обади нечий глас:
— Няма нужда, Джамал. Седмият час след залез-слънце, точно както поръча.
Първоначално астрономът не вдигна глава, но с усмивка в гласа изрече:
— Не са много хората, които споделят ентусиазма ми по определяне на часовете по звездите.
— Дори неравните часове ли, Джамал?
Астрономът най-сетне се обърна, а когато заговори, гласът му беше тих и спокоен:
— Не аз съм този, който ги е създал неравни, приятелю.
В сенките зад него стоеше тъмна фигура.
— Ал-салам алейкум, Джамал ал-Андалус!
Джамал сложи ръка на сърцето си и се поклони на госта.
— Ва алейкум ал-салам, англичанино. Тъкмо бях започнал да мисля, че няма да дойдеш. Мина много време, откакто двамата гледахме звездите заедно.
— Прав си, мина много време — отговори Пол, излезе от сенките и се озова на покрива на кулата.
— Изглеждаш ми много угрижен, Пол. Нали не са те спрели на идване към мен? Надявам се, че приятелят ми Джон Карю не се е забъркал в поредната неприятност! — изрече Джамал и черните му очи проблеснаха.
— Не, Карю не се е забъркал в неприятности — засега — отговори Пол, примигвайки под лунната светлина. — Трябва да ми простиш, Джамал, че още не съм ти благодарил за всичко, което стори за него! И за мен, разбира се. Въобще, за всички ни!
— Опасявам се обаче, че не сторих достатъчно. Онази другата работа, Пол, момичето… Онзи път, последния път, когато беше тук, имах чувството, че ще ми се ядосаш. Отказах ти и съжалявам за това, но…
— Моля те, недей! — вдигна ръка Пол. — Не казвай нищо повече! Моя беше грешката, че изобщо те помолих!
Замълчаха, загледани в нощното небе.
— А Карю? — обади се накрая Джамал. — Добре е, нали?
— Да, благодаря.
— Предполагам, че на твоя Карю ще му трябват много повече от няколко дена в подземие, за да го извадят от равновесие.
— Правилно предполагаш.
— А твоят посланик, сър Хенри Лило? Надявам се, че не го е приел твърде навътре батальон от еничари да хлопат по вратите ви?
— Успяхме да запазим тази случка в тайна от сър Хенри, докато не пуснахте Карю. Така че всичко е наред. Казаха ми, че великият везир е споменал за това тази сутрин, по време на посещението си при посланика — засипал го с извинения за грешката — така че, вместо да се опозори, посолството ни като че ли извлича известни ползи от всичко това. Механичният орган най-сетне е поправен и може да бъде поднесен на султана. Което ще стане утре.
— Значи сър Хенри ще може да поднесе акредитивите си, така ли?
— Да.
— Е, в такъв случай всичко е наред.
— Да, в това отношение всичко е наред — кимна Пол и огледа терасата на покрива. — Спомена, че искаш да ми покажеш нещо?
— Всъщност да. Става въпрос за едно нещо, върху което работя през последните няколко месеца. Исках ти да го видиш първи!