— Съжалявам, но, Бог ми е свидетел, имах основателни причини. Надявам се, че разбираш, нали? — Пол прокара пръсти през косата си. — Все пак говорим за Силия, за жената, която обичах и която все още обичам — в гласа му вече се долавяше отчаяние. — Жената, която щеше да стане моя съпруга, за бога! И през всичките тези години аз я мислех за мъртва, Джамал! А после се оказа, че тя не е мъртва, а живее точно тук, в Константинопол! През цялото това време е била тук, под носа ми! — стисна главата си. — А аз не сторих нищо, за да й помогна!
— Може би Карю да е сгрешил, а?
— Не е сгрешил. Ето, виж това! — и пъхна в ръцете на Джамал листче хартия.
— Какво е това?
— Рисунка на минога, вид риба, подобна на змиорка. Игра на думи, разбира се, игра, която насочва към името й. Далъм го е открил, скрито в органа!
Без да каже каквото и да било, Джамал му го върна.
— Какво? Няма да кажеш нищо, така ли? Но тя знае, че съм тук, Джамал, сигурен съм и…
— Все още не разбираш, нали, англичанино? Женското крило в дома на всеки един мъж, да не говорим за това на султана, е харам — заговори бавно Джамал, все едно обясняваше на дете. — Това означава забранено, абсолютно забранено за всички останали мъже! Забранено е не само да виждаш жените там, но и да говориш с тях, даже да мислиш за тях! Така че, ако твоето момиче Силия Лампри действително се намира в Къщата на щастието, както казваш, значи вече принадлежи на султана! И за теб повече не съществува! Независимо каква е била преди, сега тя е негова робиня, негова собственост! И нищо, нищо на този свят, с изключение на някакво чудо не би могло да промени това!
Джамал въздъхна и добави:
— А аз те мислех за различен, Пол — сведе очи към цилиндъра, опакован в шагрен. — Мислех си, че идваш тук, защото се интересуваш от работата ми.
— Не говори глупости! Знаеш, че се интересувам! — възкликна с болка в гласа Пол.
— Да — изрече Джамал, вече доста по-любезно. — Знам, че е така. Погледнах в сърцето си и видях какъв си всъщност — един почтен човек. Дори когато бях наясно, че нещата между нас не са… Как да се изразя? Не са такива, каквито изглеждат.
— Аз си мислех, че те познавам, а изведнъж ти се оказа един непознат — въздъхна Пол и разтри челото си.
— Макар че непознатият всъщност си ти, Пол — изгледа го скръбно Джамал. — Понякога забравям, че ти си точно това — странник, непознат за нашите земи. Все пак говори, кажи си спокойно онова, което те е довело при мен. Но първо ела с мен! — подкани го, като сложи ръка на рамото му. — Нощта застудява и ти започваш да трепериш!
Астрономът отведе госта си обратно в обсерваторията си. В ъгъла гореше малък мангал и помещението беше топло. Появи се един от слугите на Джамал и им донесе миниатюрни чашки горещ ментов чай.
— Поседи при мен и се стопли — рече Джамал. — А докато си пиеш чая, ще ти кажа нещо. Нещо, което се надявам, че ще обясни защо помогнах на Карю.
Намести се и започна:
— Когато бях дете, не повече от десетгодишен, ме дадоха чирак при един писар, един от калиграфите на двореца. Бях сръчен и способен и не след дълго научих занаята си, при това добре, но това не ме задоволяваше. Нещо дълбоко в мен искаше от живота много повече, отколкото да преписвам думите, написани от други, дори когато бяха свещени слова, сури от Корана. Точно до работилницата на моя майстор в двореца се намираше работилницата на друг занаятчия — човек, който изработваше часовници — слънчеви и обикновени, както и всякакви други инструменти за султана. Непрекъснато се дивях на нещата в неговата работилница — не само защото бяха много красиви, но и заради предназначението им. Започнах да прекарвам всеки свободен миг при този друг майстор, научавайки всичко, което успявах да го накарам да ми покаже, включително основите на аритметиката и геометрията — за удивление на останалите майстори в двореца и за жалост на моя истински майстор. За мое голямо щастие той беше добър човек, беше ми почти като баща и когато осъзна, че не може с нищо да ме накара да се откажа от другите си интереси, и се увери, че имам истински математически заложби, някак си успя да уреди да посещавам дворцовото училище.
В училището бях много щастлив. Най-накрая имах чувството, че правя онова, за което ме е предвидил Бог. Съвсем скоро стана ясно, че аз съм момче с необичайни способности. В рамките на броени години бях научил всичко, на което учителите можеха да ме научат за математиката, но не ми пукаше. Продължих да се уча, често съвсем сам. Единственото, което ме интересуваше, бяха числата, тяхната красота и яснотата им. Вие в християнския свят все още си мислите, че вселената се движи, водена от музиката на сферите, но аз, Пол, знам, че езикът на вселената, неговата най-дълбока и изначална музика, са числата! — Джамал въздъхна и се усмихна. — Повечето от момчетата на моята възраст се интересуваха от езда и от стрелба с лък, обаче аз си седях по цял ден в стаята и се трудех над проблемите на Евклид!