— Крайно време беше! Какви са последните новини?
Елизабет й разказа за портрета на Пол Пиндар с компендиума и за дневника на Томас Далъм.
— Странно, но знаеш ли за какво не мога да спра да мисля?
— За какво?
— За къщата на Пиндар. Спомняш ли си, че вече ти казах за нея?
— Мммм, смътно. Доколкото си спомням, беше голяма.
— Повече от това. Чуй какво намерих, докато се разхождах онзи ден из Гугъл: „Един от най-прекрасните образци на облицована с греди местна архитектура в Лондон, изградена около 1600 година от богатия лондонски търговец Пол Пиндар. Фасадата на тази сграда се оказва доста прочута“ — и продължи с подробностите.
— Съществува ли все още?
— Не. През 1787 година станала общинска собственост, а през 1890 година е била разрушена, за да направят място за разширението на днешната метростанция „Ливърпул Стрийт“. Но пък фасадата е в архитектурния музей и някой ден ще отида да я видя.
— Окей, схванах идеята! — прекъсна я нетърпеливо Иви. — Но все още не разбирам как тези неща могат да ти помогнат да откриеш нещо за Силия Лампри!
— Е, непряко — отговори Елизабет. — Намерих няколко изображения на къщата на Пиндар. Някой си е направил труда да създаде сайта, наречен „Старият Лондон в картини — 1791 година“. Така видях не само самата къща, но също така и портата към оригиналния парк, който тогава е обграждал къщата и който очевидно е продължавал да съществува и тогава на място, наречено „Алеята на полумесеца“. „Някои от местните жители — прочете надписа тя — все още си спомнят черниците и други особености на парка от тогава.“
— Е, и? Имал е голяма къща с градина. Бишопсгейт се е намирал точно до старите градски стени, а в края на шестнайсети век всичко наоколо сигурно все още е било само поля и градини!
— Не разбираш ли? Казва се, че къщата е построена през 1600 година, което е само една година, след като търговците поднасят онзи орган на султана! Знаем със сигурност, че през 1599 година Пиндар е бил в Константинопол, защото Далъм го споменава в дневника си. Знаем още, че той е бил един от двамата секретари, които са придружавали посланика, когато е представил акредитивните си писма. Искам да кажа обаче, че тази къща не е просто каква да е стара къща, а огромно имение от ранга на онези, които са имали Томас Грешъм и останалите големи финансисти на Лондон. Но ако още е бил сам, тоест ерген, без съпруга и семейство, защо тогава да си прави труда да строи нещо толкова голямо?
— Може би защото е бил много богат? — предположи Иви. — Ти го каза сама — Пиндар е бил един от първите търговци, превърнали се в банкери, та какво друго да прави с парите си? Нали тъкмо това е била най-характерната черта на елизабетинците — показността и екстравагантността?!
— Да де, ама той не е бил нито едно от тези неща — отбеляза Елизабет, спомняйки си за портрета на мъжа със скромния черен жакет. — В твоите уста той звучи като някой отвратителен новобогаташ, докато той не е бил нищо подобно. Бил е джентълмен, бил е учен!
— Като нищо може да е бил и гей! — контрира я Иви. — Така де, с онези пищни интериори…
— Не, не мисля! — отсече Елизабет. — Къща като тази е за бъдещето, за поколенията. Нещо, което да бъде оставено на следващите поколения!
— Може да се е оженил за друга, не си ли помисляла и за този вариант?
— Разбира се, че съм! — промърмори Елизабет и притисна с пръсти очите си. — Обмислила съм всяка възможност. Но не, той не е обичал никоя друга освен нея, сигурна съм! Сигурна съм също така, че Силия е избягала!
Елизабет погледна през прозореца и зърна в далечината Златния рог и Топкапъ сарай — величествена гледка към стария Константинопол, същата, която търговците от компанията „Левант“ трябва да са виждали от къщите си в Галата. Странно, че изобщо не я бе забелязала през първите дни след пристигането си! След няколкото седмици, прекарани тук, стаята й беше станала толкова позната, че вече почти не я забелязваше, а сега, за частица от секундата внезапно я зърна такава, каквато я бе видяла тогава — голите, криви дъски на пода, двете легла — всичко беше простичко и изчистено като в корабна каюта.
Иви говореше нещо.
— Моля, какво каза?
— Казах, че може да мислиш каквото си искаш, но не разполагаш с доказателства — повтори Иви, като натърти на последните няколко думи.
— Няма нужда да ми говориш така, сякаш съм пълен идиот. Не мога да обясня защо, но просто го знам! — сряза я внезапно Елизабет. — И доказателства не ми трябват, поне за това!