Думите бяха навън, преди да бе успяла да ги спре. За няколко секунди по линията настъпи мълчание. Накрая Иви изрече:
— За докторска дисертация ли? Мисля, че точно за нея ти трябват!
— Исках да кажа, че… — Елизабет въздъхна. — Всъщност какво исках да кажа? — изрече почти на себе си. — Имала ли си някога чувството… Имала ли си някога чувството, че миналото ти говори?
Пак тишина по линията.
— Не по шантавия начин, по който говори на теб — промърмори накрая Иви.
Елизабет не каза нищо.
— Звучиш уморено — изрече накрая приятелката й.
— Има нещо такова — отговори Елизабет и пак разтри очи. — Напоследък не спя много добре.
Пак мълчание по линията.
— Има ли нещо друго? Мариус не се е опитвал да се свърже с теб, нали? — изрече след време Иви. — Разбрах, че вече два пъти се е обаждал в колежа.
— Кой, Мариус ли? — почти се изсмя Елизабет. — Не, не се е обаждал.
Пред очите й изплува образ, но не на Мариус, а на Мехмед. „Изтрий Мариус.“ Тя наистина ли го направи?
— Е, това е почти нещо.
Нова неловка пауза. После:
— Окей. Вече по-добре да затварям.
— Окей.
— Чао!
— Чао!
Елизабет легна на леглото си и се загледа в тавана. Но какво й ставаше? Беше на косъм от това да се изпокара с Иви. Можеше да й каже за Мехмед, но не го направи. Защо? Тя, която винаги споделяше с Иви всичко в живота си. Претърколи се, взе мобилния си телефон от нощното шкафче и започна да разглежда снимките, които беше направила предишния ден. Вторачи се в профила му, в изящния като на статуя нос… Какво не би дала сега да го зърне от плът и кръв, да чуе гласа му! Но той беше далече. Беше заминал в Анкара по работа и щеше да отсъства цели два дни.
Елизабет изключи телефона си и се излегна отново на леглото. В далечината, в мрака от другата страна на прозореца, чу гласа на мюезина, призоваващ правоверните към молитва.
Затвори очи. Не бе излъгала, когато каза, че е уморена. Снощи почти не бе успяла да мигне от мисли за Мехмед. Сънят й беше повърхностен и трескав. В него тя се връщаше ту в хамама и в онзи момент, когато си бе представила погледа му върху голото си тяло, ту към мига в ресторанта, когато той беше поел ръката й и бе прокарал палеца си по нежната кожа на китката й.
Вчера, на връщане, бяха стояли близо един до друг. Телата им не се докосваха, но тя усещаше дъха му във врата си.
— Добре ли си?
— Да.
— Трепериш.
— Не, аз…
— Сигурна ли си? — и той протегна ръка, за да втъкне зад ухото й един непокорен кичур дълга коса.
— Сигурна съм.
— Виж! Там има нещо, което искам да ти покажа!
И посочи към редица красиви дървени къщи, надвиснали над водата в малко заливче.
— Това са ялите, за които ти говорих. Виждаш ли онази там? — и посочи към една от най-големите, боядисана в ръждивокафяво. — Това е вилата, която Хадба искаше да ти покажа.
— Красива е — каза Елизабет. — На кого е?
— На моето семейство — отговори Мехмед. — Една от моите пралели, всъщност по-малката сестра на баба ми, все още живее там, но през зимата обикновено ходи в Европа — погледна я изпитателно и добави: — Някой ден ще те заведа и там. Ако искаш.
После бяха продължили в мълчание. Слънцето, което вече бе слязло ниско на хоризонта, се бе скрило зад няколко облака. Край тях, ниско над водата, прелетя ято корморани.
— Страхуваш ли се? — попита я той.
— Не — отговори тя.
— Това е добре — кимна и се обърна към нея. — Защото няма от какво да се страхуваш. Знаеш го, нали?
— Да — бе кимнала Елизабет. — Знам.
Все така мислейки за него, тя постепенно се унесе и заспа. Имаше моменти, когато не беше сигурна дали сънува, или е будна. По едно време през нощта й се стори, че чува вратата й да се отваря с трясък, а после някой да се втурва, бягайки, в стаята й. Елизабет седна в леглото си и извика.
Над нея се надвеси сянката на млада жена — с разрошена коса, с перли на врата.
Чу нечий глас — може би беше нейният? — пак да извиква. Силия?
В стаята нямаше никого.
Трийсета глава
Константинопол
5 септември 1599 година, сутринта
Едва два дена след като бе открила Хандан, Силия имаше възможността да поговори с Анета. Завари приятелката си сама, седнала сред възглавниците. Въпреки че все още изглеждаше бледа, вече беше облечена, а косата й — сресана и сплетена.