— Някой, който е знаел, че момичето ще отиде при него тази нощ.
— Може би дори някой, който е изпратил там момичето нарочно, който знае? — изгледа я въпросително Анета. — Почакай обаче да ти кажа какво стана по-нататък! — Пое си дъх и продължи: — Стоях си аз в този шкаф доста дълго време и чаках — или поне ми се стори, че беше дълго време — преглътна притеснено при спомена. — Бях толкова уплашена, гъсчице, че не смеех да помръдна! Ако някой ме беше намерил там, бях сигурна, че щеше да реши, че аз съм сложила отровата! Накрая, след може би часове наред, събрах кураж да изляза. Към този момент бях напълно сигурна, че и двамата са мъртви. Отворих вратата и тъкмо бях започнала да се прокрадвам в стаята, когато чух нови гласове. Идваха други хора. Затова се върнах обратно — къде другаде да отида? — обратно в този благословен шкаф. И кой, мислиш, се появи, ако не самата валиде султан, придружена от Гюлбахар и Есперанца Малхи!
— Валиде ли? Значи тя е знаела за това през цялото време! Но никой не обяви тогава тревога! Как, за бога, са разбрали?
— Нямам представа, но някой трябва да им е подсказал — Анета поклати глава. — Първоначално просто останаха на прага, като че ли ги беше твърде много страх да влязат. Но дори и така бяха достатъчно близо, за да чувам всяка тяхна дума. Бях сигурна, че ще ме открият. Веднъж дори неволно прошумолих, но, слава на бога, че си помислиха, че е котката…
— Какво направиха? — попита пребледняла Силия.
— Валиде попита: „Мъртви ли са?“. Есперанца влезе навътре в стаята, погледна и отговори: „Момичето — да“. После огледа много внимателно Хасан ага, като вдигна огледалце пред носа му. И тогава се оказа, че той всъщност не бил още мъртъв и тя предложи да извика дворцовия лекар, но валиде рече нещо от рода на: „Не, все още не!“.
— Отказала е да му помогне?
— Не точно. Беше сякаш… — Анета сбърчи чело в старанието си да си спомни. — Като че ли вече имаше друг план. Като че ли вече знаеше или най-малкото бе очаквала нещо подобно да се случи.
В продължение на няколко секунди Силия не каза нищо. Накрая прошепна:
— Мислиш ли, че го е направила тя? Имам предвид валиде?
— Да, би могла, но защо да го прави? Главният черен евнух е един от основните й съюзници. Нейната дясна ръка. Човек, на когото тя винаги е разчитала. Освен това, ако го беше направила тя, смяташ ли, че щеше да се втурне към стаята му толкова бързо? Не, щеше да си остане далече в своите покои! — отсече Анета и поклати глава. — Според мен валиде султан се озова там, защото се е опитвала да предотврати това, което се случи!
— Искаш да кажеш, че е знаела, че това ще се случи?
— Искам да кажа, че е допускала, че това може да се случи.
— И оттогава насам се е заела да пази човека, който го е направил — отбеляза тихо Силия.
— Да, тя знае кой го е направил, повече от сигурна съм! — кимна енергично Анета. — Ти не я познаваш, колкото я познавам аз. Защо, според теб, нямаше истинско разследване?
— Е, очевидно е, нали? — отбеляза Силия, като се изправи.
— Така ли?
— Разбира се. Има ли на този свят други хора, освен султана, разбира се, за които валиде султан би положила толкова усилия, за да ги предпази? Останалите Славеи, разбира се. И тъй като Малкия славей със сигурност не се е отровил сам, значи трябва да е бил…
— Третият Славей?
— Именно!
— Карийе Михримах.
— Онази, която би трябвало да е мъртва.
— И ако искам да открия коя всъщност е карийе Михримах — продължи Силия, — мога да се обърна само към един човек!
— Кой?
— Ще трябва пак да посетя Хандан.
— Но това е лудост! — сграбчи я за ръката Анета. — Моля те, това е абсолютна лудост! Ще те заловят! А дори и да не те заловят, Хандан и без това е наполовина луда, както чувам. Как би могла да си сигурна, че онова, което ще ти каже, е истина? Идеята не е никак добра, повярвай ми!
— Но успях да я накарам да ми каже за карийе Михримах, нали?
— Да, но…
— Значи може би ще успея да я накарам да ми каже и останалото. Освен това изобщо не мисля, че е луда. Превърнали са я в болна и слаба чрез опиума, но със сигурност не е луда!