Точно тогава в двора зад тях се чуха гласове. Когато Силия скочи на крака, Анета я хвана за ръката.
— Моля те, гъсчице, умолявам те, не ходи там!
— Трябва! — Силия се приведе и я целуна по бузата и преди Анета да бе успяла да я уплаши дотолкова, че да я накара да промени решението си, излезе.
Силия заслиза по тесните дървени стълби и се озова в Двора на карийе. Две стари черни слугини метяха плочите с метли, направени от палмови листа. Когато зърнаха Силия, отстъпиха и промърмориха почтителен поздрав. На покрива изпърха гълъб. Ударът от крилете му отекна като изстрел сред сънливия въздух. Това напомни на Силия за утрото, когато Анета я привика за първи път на среща с валиде султан. Двете стояха заедно точно тук, пред вратата към покоите на Сафийе султан. Възможно ли е оттогава да бе минала по-малко от седмица? А онова момиче, онази Силия — онази Кая кадън, която беше гьозде — Силия едва я познаваше.
Една от прислужниците изпусна метлата, която носеше. Метлата изтропа върху плочките и Силия за първи път ги погледна истински. Това бяха същите жени, които и тогава метяха този двор, нали така? Анета им бе казала нещо рязко, но това като че ли беше единственият й спомен. В Къщата на щастието, където всеки живееше върху всеки, една слугиня приличаше много на следващата. Така ли го беше направила карийе Михримах? Беше се промъкнала обратно в харема, преоблечена като слугиня, така че никой да не я познае?
Силия импулсивно спря и се обърна към двете жени. Когато я видяха, те сведоха глави и едновременно се поклониха.
— Кадън! — Силия се канеше да отмине, когато осъзна, че една от жените й подвиква. — Господарке!
Жената носеше тънка златна верижка на глезена си. Другата имаше изтъняла коса с доста повече бяло, отколкото в косата на другарката й, и едното й око беше притворено. Първата старица със златната верижка хвана другата за ръка и двете затътриха крака към нея.
— Моля ви, господарке…
Но след като бяха приковали вниманието й, като че ли не знаеха как да продължат.
— Искате ли нещо от мен, карийе? — изгледа ги любопитно Силия. — Как се казваш? — обърна се към жената със златната верижка.
— Карийе Тюса.
— А ти? — обърна се към другата.
— Карийе Тата, господарке.
Все така ръка за ръка, двете я гледаха с обожание. „Но те са безпомощни като деца!“ — помисли си Силия и изведнъж осъзна нещо.
— Но вие сте сестри, нали? Близначки?
— Да, кадън — отговори карийе Тюса и прегърна сестрински другата. Втората старица, онази с притвореното око, се вторачи право в Силия. Или по-точно не в нея, а през нея. Силия се обърна, за да провери дали не гледа към някого другиго, но дворът беше празен.
— Ти — кимна тя към втората жена, — карийе Тата, знаеш ли коя съм?
Старицата огледа лицето на Силия с единственото си здраво око. Бялото беше синьо, с яркото синьо на метличина. Сестра й карийе Тюса започна да отговаря вместо нея, но Силия я спря.
— Не, не ти! Нека отговори тя!
— Аз… аз… — карийе Тата започна объркано да върти посребрената си глава на всички страни. После погледна косо над рамото на Силия, но все така с празен поглед — поглед, с който все едно виждаше призраци по пустия двор. — Вие сте една от кадъните — изрече накрая. — Да, точно така. Знам, че трябва да ви наричам кадън — сведе старата си глава и започна да повтаря: — Моля ви, точно така трябва да ви наричам, точно така, господарке!
— Моля ви! — старите очи на карийе Тюса се изпълниха със сълзи. — Моля ви, недейте, Кая кадън! Простете, моля, на сестра ми! Не е искала да ви обиди!
— О, но аз съм тази, която трябва да иска прошка от теб, карийе! — изрече Силия, този път доста по-мило. — Не видях… — поправи се. — До този момент нямах представа, че сестра ти е сляпа!
В този момент в съзнанието си Силия внезапно ги видя такива, каквито трябва да са били някога — две малки робини, с черна кожа и сини очи, пасващи си като двойка перфектни морски перли. Всеки си имаше своята история, но каква ли беше тяхната? На колко ли години са били, когато са дошли тук? На шест или може би седем? Сигурно са се държали здраво една за друга, две уплашени малки деца, а после са остарели и ослепели в служба на султана. Докато Силия размишляваше, карийе Тюса протегна ръка и тя видя, че старицата й поднася нещо — нещо, което току-що бе извадила от джоба си и което проблясваше като метал.