Мариус подаде ръка, но Хадба презрително я отказа. Смарагдите в обеците й проблеснаха като котешки очи в меката светлина на лампата. Елизабет забеляза, че старицата гледаше Мариус с изражение, което би изпекло живи повечето обикновени смъртни.
— Добър ви ден! — отсече, безсъмнено изхвърляйки го.
Когато излязоха навън, дори Мариус изглеждаше притеснен.
— Ама че гадна дърта харпия! — промърмори и за облекчение и разочарование на Елизабет не я прегърна, а пъхна дълбоко ръце в джобовете си, вървейки малко пред нея по улицата. — Винаги ли й позволяваш да те командва така?!! Ама, разбира се, като те познавам.
— Не говори така за нея! Тя ми е приятелка!
— Портиерката на хотела?
— Не е портиерка! — подвикна Елизабет, на която вече й се налагаше да подтичва, за да го настигне. Навън беше толкова студено, че зъбите й затракаха.
— Така ли? — изгледа я кисело той. — На такава прилича.
Елизабет едва потисна усмивката си. Не се случваше често Мариус да не успее да омагьоса жена, пък била тя млада, стара или на средна възраст никоя жена не бе имунизирана срещу него. Нищо чудно, че беше толкова бесен.
Известно време двамата вървяха, потънали в мълчание, нагоре по стръмните тесни улички към Истиклял Кадеси. Падаше мрак, небето бе пълно с ярки пурпурни облаци. Кльощави котки търсеха убежище под стрехите. Минаха покрай бюфетите — малките магазинчета по ъглите на улиците, където Рашид купуваше чай и вестници, старите бръснарници и сладкарници, мъжа на ъгъла, който продаваше печени кестени. Колко познат й беше станал този пейзаж само за няколко седмици!
На ъгъла имаше почти съборена къщичка, чиято врата беше закована с гвоздеи. Мариус спря и внезапно я придърпа рязко към себе си, притискайки я в нишата на прага.
Устните му потрепнаха над нейните.
— Как да те целуна?
Залюля я към себе си, придърпвайки я за реверите на палтото й.
„Не!“ — пищеше онзи познат глас в главата й, но кой да го чуе! Тя усещаше дъха му върху гърлото си, в косата си. Въздъхна и затвори очи, повдигайки глава към него. „Той дойде да ме намери! — бе единственото, за което можеше да мисли. — Колко пъти бях мечтала за това! Имаше време, когато бих продала душата си за този момент!“ Но когато го целуна, езикът му върху устните й се оказа студен.
— Божичко, тук е като във фризер! — извика той и се дръпна от нея. — Не можем ли да отидем някъде?
— Да, сещам се за едно местенце.
Заведе го в любимото си кафене на Истиклял Кадеси. Навън вече цареше пълен мрак и беше толкова студено, че във въздуха като че ли миришеше на сняг. Този път тя водеше — нагоре по улицата, където продаваха музикални инструменти, покрай гробищата на Текето на дервишите, по чиито плочи във формата на тюрбани играеха лунните лъчи.
— Къде се намираме точно? — попита Мариус, докато я следваше по тесните сокаци.
— Намираме се в Бейоглу. В старите времена е бил известен като Пера — кварталът, в който са живеели чужденците.
Тръгна напряко през един тесен пасаж. Той излизаше на нещо като полуплощад, където старци пиеха чай и играеха домино под светлината на улична лампа от трийсетте години на двайсети век. Когато видяха Елизабет, вдигнаха глави. Зад нея Мариус се поколеба.
— Сигурна ли си, че е безопасно?
— Безопасно ли? — възкликна Елизабет през смях и се обърна към него. Въобразяваше ли си, или той наистина изведнъж стана различен? По-дребен. Не толкова забележим. — Предполагам зависи от това какво считаш за безопасно.
Вътре в кафенето беше топло. Беше осветено с месингови лампи като във виенска сладкарница. Стените бяха облицовани с огледала и махагонова ламперия. Елизабет поръча чай и сладкиши. Когато сервитьорката се отдалечи, тя забеляза, че Мариус я наблюдава.
— Изглеждаш различно — изрече накрая той. Вече не беше настроен романтично, а съзерцателно. — Изглеждаш красива, Елизабет. Истински красива!
Тя имаше чувството, че той я вижда истински за първи път.
— Благодаря — отговори простичко.
— Не, наистина го мисля!
Обикновено Елизабет се опитваше да запълни неловката тишина с думи, но този път реши да го остави той да говори.
— Не отговори на есемесите ми — изрече след известно време той.
— Така е.
Пак тишина. Той вдигна една от чаените лъжички на масата и започна да бие с нея по дланта си. Божичко, не може да бъде! Мариус е нервен!