— Липсваше ми, скъпа.
— Така ли?
Наистина ли? Звучеше искрено.
— Да, наистина.
Колко странно! Колко странно да седи тук с Мариус! Очевидно водеше разговор, но той като че ли нямаше нищо общо с нея. Сега, след като първоначалният шок от срещата с него бе преминал, тя установи, че може да го наблюдава спокойно. Добре изглеждащ, небръснат — мазната красота на служител в лунапарк.
— Какво искаш, Мариус? — леко любопитство. — Какво стана с нея? Имам предвид другата, блондинката?
Но дори тази мисъл, тази единствена, изгаряща мисъл вече нямаше никаква власт над нея.
— О, ами тя… не означаваше нищо.
— Вероятно е така — кимна Елизабет и остави чашката в чинийката си. Ръката й почти не потрепваше. — Е, защо всъщност си тук? — чу се с изумление да повтаря.
— Дойдох да те взема с мен.
Той си играе със сърцето ти.
Този път тя чу тези думи съвсем ясно. Огледа се, почти очаквайки да види някого на пейката до себе си. Но откъде дойдоха тези думи? Веднъж, докато беше в Оксфорд, й се стори, че ги чува изречени от Иви. А днес от Хадба. Но този път наоколо нямаше никого другиго.
В другия край на кафенето зърна млада жена в тъмносиньо палто, с дълга тъмна коса, растилаща се по раменете й. Елизабет се стъписа от умиротвореното й изражение и в същия момент осъзна, че това всъщност е собственото й отражение.
— Защо се смееш? — обади се Мариус. — Казах, че дойдох да те взема, да те отведа у дома — повтори, като че ли тя изобщо не го бе чула.
— Искаш да кажеш, че си дошъл да ме спасиш?
— Може и така да се каже — изгледа я озадачено той. — Но не виждам защо това ти е толкова смешно.
— Извинявай — кимна Елизабет и изтри очи. — Прав си, не е смешно. Всъщност е малко… тъжно.
Телефонът в чантата й иззвъня с ново текстово съобщение. Тя само погледна екрана, а после, без да казва нищо, върна телефона обратно в чантата си.
Последва нова кратка тишина.
— Срещнала си някого — изрече накрая Мариус.
Когато Елизабет го погледна, имаше чувството, че й се завива свят и започва да пада, само че не надолу, а някак си нереално, нагоре.
— Да, както ти се изрази, наистина срещнах някого — отговори и го изгледа с леко наклонена глава. — Но не в това е причината.
— За какво?
— Че няма да се върна с теб.
Тя се изправи, а после се приведе и го целуна леко по бузата. Докато я гледаше как си събира нещата, той рече:
— Надявам се, че знаеш какво правиш, Елизабет! Ще бъдеш ли в безопасност?
— Дали ще бъда в безопасност? — подвикна тя, вече от вратата на кафенето. — Не, ще бъда доста по-добре от това. Ще бъда свободна!
Трийсет и втора глава
Константинопол
5 септември 1599 година, сутринта
Двете стари жени оставиха Силия да се наплаче. Успяха някак си да я извлекат от двора и да я вкарат в банята, където я набутаха зад един от мраморните басейни, за да я скрият от очите на другите жени и официални лица от харема, които от време на време преминаваха през Двора на карийе. Не казаха нищо — само се редуваха да галят главата й и от време на време издаваха странни цъкащи звуци с език.
Накрая на Силия вече не й останаха повече сълзи. Седнала на мраморния под между двата басейна, тя позволи на стариците да изтрият лицето й и да наложат с влажни студени кърпи подпухналите й очи. Постепенно дишането й се върна към нормалното, но пък я изпълни толкова силно изтощение, че можеше да легне директно на мраморния под и да заспи.
— Но не мога да остана — изрече по-скоро на себе си, отколкото на тях. И на мястото на умората в душата й изпълзя ужас от мисълта за онова, което все още й предстоеше да направи.
Огледа се, огледа и дълбоките мраморни басейни със златните им кранчета във формата на делфини и се опита да си събере мислите. Последният път, когато се къпа тук, беше с Анета и другите прислужници на валиде. Имаше разговор, но за какво?
Погледна отново двете жени и изведнъж се изпълни с усещане за безпокойство. Хвана ръката на карийе Тюса и попита:
— Карийе, на колко години си?
— Не знам, Кая кадън — сви рамене старицата. — Просто съм стара.
В съзнанието на Силия постепенно се плъзна една мисъл. Или може би беше спомен?