— Помниш ли… стария султан?
— Разбира се.
— Ние бяхме тук преди всички останали — изрече сестра й, кимайки и усмихвайки се гордо. — Останалите бяха изпратени в Двореца на сълзите, но ние не. Ние служехме на управителката на харема, на Джанфреда Хатун!
Това име — Джанфреда Хатун. Да, беше спомен. Определено спомен.
— Точно така, всички си тръгнаха. Всички. Даже малките принцове. Всичките деветнайсет. Умряха, до един. Как плакахме само!
Къде беше чувала тези думи? Сърцето на Силия претупа. И тези очи — не толкова сини, колкото… млечни. Къде беше виждала преди такива очи?
— В такъв случай вие, които сте толкова старши дами тук — усмихна им се окуражително тя, — може би ще ми помогнете да намеря някого? — в стремежа си да не издаде треперенето в гласа си, тя заговори бавно: — Ще ми помогнете ли… Познавате ли… карийе Михримах?
Карийе Тюса поклати глава.
— О, не, нея я няма! Няма я много отдавна. Не знаете ли?
— Какви ги говориш, сестро! — намеси се карийе Тата и слепите й очи се ококориха изненадано. — Непрекъснато я чувам наоколо!
— Ти я чуваш, сестро? — обърна се към нея карийе Тюса, определено сащисана. — Никога не си ми казвала!
— Никога не си ме питала — отговори карийе Тата с невинно като на дете лице. — Тя идва често тук, даже в този хамам.
— Сигурна ли си? — възкликна Силия и усети, че очите й отново се насълзяват. — Сигурна ли си, че е карийе Михримах?
— Да, само че вече не я наричат така, кадън. Върнаха й старото име, не знам защо. Наричат я Лили или поне така я нарича Хасан ага. Лили. Красиво име. Само че ние, останалите, не я наричаме така, а Лала — рече старицата и й се усмихна лъчезарно. — Ето как трябва да я наричаме вече, моля ви се карийе Лала!
Силия стигна на бегом до двора на валиде султан, където завари апартамента на хасеки точно така, както го бе оставила предишната нощ. На пода лежеше счупената чаша, самотната пантофка с мънистата — малко по-нататък. После дойде вратата в дъното на шкафа, а след нея тесните стъпала, отвеждащи до тайния коридор. На върха им намери втората врата. Проправи си бързо път в тайния проход, през разклонението в пътя, покрай шпионката към апартамента на валиде и накрая, през вратата в шкафа — право в стаята на Хандан.
Както и преди, в стаята беше много топло и задушно. Въпреки богатството на мебелите, въпреки брокатите и бродираните завеси и обшитите с кожи роби, които висяха от гвоздеите си на стената, Силия за пореден път се удиви на неподдържания вид на стаята, на странното, почти първично излъчване. В единия ъгъл се виждаше ракла от сандалово дърво. Върху нея имаше купа с изсъхнали цветя и златна кутийка, инкрустирана с планински кристали и рубини, в която бяха натъпкани всякакви бижута — предимно диаманти и великолепен гребен, изработен от смарагд, голям колкото юмрук. Но дори и те изглеждаха прашни и запуснати — безполезните богатства на изхвърлената наложница.
При звука на стъпките й нещо в леглото се раздвижи.
— Хандан султан! — приближи се до нея Силия. — Не се страхувай, аз съм, Кая!
Откъм крехкото тяло под завивките дойде тиха въздишка.
— Хандан султан, мисля, че знам коя е карийе Михримах! — извика момичето. — Но искам да ми кажеш дали е вярно!
Изписаните с очна линия очи на Хандан се взираха в нея насред маската от скъпоценни камъни, която беше лицето й. Те бяха отворени, но толкова стъклени, че Силия се зачуди дали жената изобщо е будна.
— Хандан! Моля те, чуваш ли ме? — заговори тихо в ухото й. Разтърси подобното на скелет рамо и при това движение завивката се свлече надолу. И оттам излезе ужасна смрад, едновременно на гнилост и сладост, като от гнездо на стари мишки, и удари толкова силно Силия в носа, че тя едва не повърна.
— Не мисля, че може да те чуе, кадън.
Силия се завъртя толкова бързо, че едва не събори мангала.
— Но не се тревожи — продължи един познат глас. — Не е будна, но не е и напълно заспала. Хандан върши онова, в което е най-добра — сънува. Множество красиви сънища. Да не я притесняваме, а, какво ще кажеш?
— Вие? Но всички си мислехме, че вие сте…
— Мъртва? — изрече Гюлай хасеки и пристъпи навътре в стаята. — Е, както виждаш, не съм — усмихна се. В едната си ръка държеше малката пантофка със скъпоценните камъни. — И виж, намерих обувката си! — засмя се щастливо. — Горкото ми дете, изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш! Съжалявам, че те уплаших така! Искаш ли да ме пипнеш? — протегна ръка. — Да се увериш, че не съм призрак?