— И аз така разбрах — започна Силия, но внезапно установи, че не може да продължи. — Съжалявам… — хвана се за гърлото, едва поемайки си дъх, неспособна дори да преглътне. — Съжалявам, ваше величество…
— Недей да съжаляваш! Само се успокой! Всичко ще бъде наред, Кая кадън! Просто така трябва да стане — докато говореше, валиде протегна ръка към белия котарак, който спеше на възглавничките до нея, и пръстите й потънаха в гъстата му козина. — Спомням си, че когато се видяхме за първи път, аз ти казах, че някой ден ще ми разкажеш историята си. Мисля, че това време дойде. Е, ще ми я разкажеш ли? Ще ми се довериш ли?
Плачещото момиче вдигна глава и за своя голяма изненада видя, че очите на Сафийе султан също са пълни със сълзи. Двете се гледаха дълго време. Накрая Силия каза:
— Да, ще ви я разкажа.
Трийсет и четвърта глава
Истанбул
В наши дни
Скоро след като Елизабет бе оставила Мариус в кафенето, над града се бяха понесли първите снежинки. И за броени минути целият град беше потънал в бяло. Беше станало много студено. От другата страна на моста „Галата“ призрачните куполи и кули на стария град проблясваха във водата. Въздухът беше чист и толкова вледеняващ, че беше трудно да се диша.
Както преди, така и сега Мехмед я чакаше на доковете.
— Заповядай! Мисля, че ще имаш нужда от това — рече той и метна нещо на раменете й. Беше меко, но толкова тежко, че сякаш беше обшито с олово.
Усетила тежестта на палтото, тя възкликна:
— От какво е направено?
— От самур — отговори той, но щом видя изражението й, вдигна ръка и извинително се засмя. — Знам какво се каниш да кажеш, но не се притеснявай, просто приеми дрехата като антика. Каквато си е, между другото, защото принадлежеше на баба ми. Една доста практична антика. И знам, че ще ти е необходима, защото край водата е много студено.
Пое ръката й и я вдигна бързо до устните си.
— Изглеждаш като кралица — изрече, все така държащ ръката й. После я дръпна по-близо и пак я целуна, този път с дланта нагоре.
— И се чувствам като кралица! — изрече тя.
Спогледаха се усмихнати.
После поеха по Босфора. Водите му приличаха на посребрено мастило. Въпреки че по това време на вечерта трафикът не беше голям, от време на време се разминаваха с някоя лодка, блеснала като светулка.
— Кога се върна?
— Днес следобед — отговори той, без да пуска ръката й. — Добре ли направих, че ти се обадих? Хадба каза, че си с някого… — и плъзна поглед покрай нея.
— Аха, Хадба значи! Знаех си аз, че тя има пръст във всичко това! — разсмя се Елизабет. — Всъщност есемесът ти пристигна в най-подходящия момент — замълча и после добави: — И, да, наистина бях с някого, но… — зачуди се какво да му каже за внезапното пристигане на Мариус.
— Няма проблеми. Не е нужно да ми обясняваш.
— Не, аз искам да ти обясня! Не ми се мисли какво може да ти е казала Хадба!
Спомняше си с нещо подобно на срам начина, по който Мариус се бе опитал да я целуне и да я изтика горе в стаята й, и как тя почти му бе позволила, подчинявайки му се като кученце.
— На твое място не бих се притеснявал. Хадба трудно може да бъде изненадана от каквото и да е. Просто смята, че той не е подходящ за теб и толкова.
— Наистина не е… не беше — поправи се тя, — макар да нямам никаква представа как Хадба изобщо е разбрала. Аз никога не съм й споменавала за него.
— Хадба е… как казвахте вие? Магьосница. Често съм го казвал.
— Магьосница ли?
— Когато става въпрос за сърдечни дела. Шегувам се, разбира се. Но тя е наистина гений в това отношение. Трудно е да се обясни — изрече с усмивка той. — Все пак именно тя ни събра, нали?
В сърцето на Елизабет се настани чувство, което не бе в състояние да опише. Чувство на лекота, на яснота.
— Това ли ще имаме с теб — сърдечно дело? — адресирани към когото и да било другиго, думите биха прозвучали сковано, почти плахо. Не и пред него. Въпреки тежестта и топлината на палтото, обшито със самур, тя установи, че трепери, но този път не от студ.
— Мисля, че трябва — отговори той.
Стояха, както и преди, един до друг, много близо, но без да се докосват. Копнежът й по него беше толкова силен, че чак й се виеше свят.
— И мисля, че вече го имаме, нали? — обърна се той и я погледна. — Моята красива Елизабет!