Той я придърпа към себе си и започна да целува врата й.
— Бих искала да те питам колко още жени си водил тук — изрече тя, удивена от собствената си дързост. После огледа красивата стая и добави: — Макар че може би не искам да знам отговора.
— Истината е, че тук съм водил само една друга жена — отговори той и освободи косата й, така че тя се разпиля като водопад по раменете й.
— Наскоро?
— Не. Това беше много отдавна — вече събуваше обувките й.
— Искаш да кажеш, че всичко е приключило?
— Да, любовната връзка приключи, ако това имаш предвид — отговори с усмивка той. — Сега тя е омъжена за друг, но все още сме големи приятели.
— О, разбирам — кимна Елизабет. Опита се да си представи какво ли би означавало да си останат приятели с Мариус, но някак си не успя.
— Изглеждаш изненадана.
— Не съм — проследи го как разкопчава ризата й, а после мята самуреното палто върху възглавниците с кожата нагоре. — Такива ли ще станем и ние? — добави, вече легнала гола, докато го гледаше как се съблича. — Големи приятели?
„Но аз усещам нещо повече от приятелство — си каза мислено. — Какво е това? Усещане за безтелесност? Да не би да е любов?“ От тази мисъл я побиха тръпки.
— Елизабет, защо мислиш за края, когато сме едва в началото? — изрече той, докато целуваше меката кожа на голото й рамо. — Нека първо бъдем любовници! — и се засмя.
Елизабет също се засмя, качи се върху него, хвана ръцете му и ги закова над главата му. И пак онова чувство — на изумителна лекота, на яснота. Хрумна й, че може би чувството си има много просто определение — щастие.
Свеждайки към него очи, тя се усмихна и каза:
— Да бъдем любовници!
Трийсет и пета глава
Истанбул
В наши дни
Елизабет стоеше пред офиса на директора, намиращ се в третия двор на Топкапъ сарай, и чакаше да я поканят за дългоочакваното посещение в архивите на двореца.
— Елизабет Стейвли? — вратата беше отворена от мъж в безупречен кафяв костюм и бяла риза.
— Да.
— Аз съм Ара Метин, един от асистентите на директора. Заповядайте, влезте!
Елизабет го последва вътре.
— Заповядайте, седнете! — показа й мъжът стол срещу бюрото си. — Доколкото знам, сте помолили за разрешение да направите справка в нашите архиви?
— Да, точно така.
Елизабет видя, че пред него е купчината с всичките й документи — молбата, препоръката й от нейния научен ръководител доктор Алис, други неща.
— Тук пише, че се интересувате от английската мисия от 1599 година по време на управлението на султан Мехмед III — започна той, плъзгайки поглед по молбата. — Помолили сте също така да видите органа, който е подарен на този султан от британските търговци, нали така?
— Да, точно така.
— И това е за…? — погледна я благосклонно той над очилата си.
— За дисертацията ми. Докторската ми дисертация.
— За търговските мисии до Константинопол? — продължи да проучва той.
— Да.
„Защо ли се чувствам като измамница?“ — помисли си Елизабет и се помести сконфузено на стола си. Но си спомни за съвета на доктор Алис: важното е да прекрачиш прага им; ако не знаеш за какво да питаш, когато се опитваш да получиш достъп до някой архив, просто напиши молба да видиш нещо, каквото и да е, за което си сигурна, че те имат.
— Поздравления! — усмихна се вежливо той. — Значи ще бъдете доктор на философските науки? Доктор Стейвли?
— Е, предстои ми да измина още доста път, но се надявам, че някой ден и това ще стане — отговори Елизабет и опитвайки се да измисли още нещо, допълни: — Благодаря ви, че ме приехте в толкова кратки срокове.
— Тук пише, че ви остават още само няколко дена в Истанбул, така ли?
— Да. Прибирам се вкъщи за Коледа.
— В такъв случай трябва да ви предложим нашата експресна услуга — усмихна се той. — Особено след като това е втората ви молба до нас, доколкото знам, нали? Първата беше… да видя… — и започна да прелиства листите.
— Търсех някаква информация, свързана с млада англичанка — поясни Елизабет. — Силия Лампри. Смятам, че трябва да е била робиня, принадлежаща на султан Мехмед — някъде по същото време, когато английската мисия е пристигнала тук.
— Но не открихте нищо, така ли?