Седна обратно на перваза на прозореца.
— Трябва да бъдем сигурни, абсолютно сигурни! Но дори и да се уверим, какво следва, Джон? — разтри бавно лице и притисна силно с пръсти очите си, докато пред тях не се разлюляха кръгове. — Дори и да установим със сигурност, че тя е там, как можем да си признаем, че знаем? Това ще провали всичко! Четири години мотаене тук и теманета, докато уважаемата компания реши какъв подарък да изпрати на новия султан… а сега и това! Но почакай, почакай! Като че ли избързваме! Първо трябва да получа доказателство, категорично доказателство! — възкликна Пол и пак прокара пръсти през косата си. После се обърна към Карю и попита: — Ти вече си бил в двореца. Смяташ ли, че ще бъде много трудно да й изпратим някакво съобщение, а?
Карю сви небрежно рамене и отговори:
— Не особено.
— Никак не ми харесва тази твоя усмивка, Карю — отбеляза Пол, загледан внимателно в готвача. — Познавам я доста отдавна — сложи ръка върху рамото му и притисна внимателно палец към гърлото му. — Каква пакост си сторил този път, Джон, мерзавецо?
— Едно лакомство, само това.
— Какво, захарно лакомство ли?
— Моят специалитет! Точно той беше лодка, направена изцяло от захарен памук. Старият Бул малко се разквича, защото използвах всичките му запаси, но нямаше как. Превъзходен търговски кораб, един от най-добрите ми…
Пол натисна още по-силно.
— Добре де, беше копие на кораба „Силия“!
— Нека си изясним — изпратил си в двореца на великия султан лакомство във формата на търговския кораб „Силия“, онзи, който се разби, така ли? — изрече Пол и най-сетне пусна готвача.
— Не просто в двореца, а в харема — отговори Карю, разтривайки гърлото си, а после по-меко добави: — Мъглата искаше да изпращаме в харема на султана английски сладкиши. Очевидно това е най-новата мода във венецианското и френското посолство, а ние сме длъжни да ги следваме плътно, нали така?
— И затова реши да ги впечатлиш, така ли?
— Нали затова ме доведе тук? Да ти помогна да впечатлим турците. Да добавя блясък към пълната липса на блясък в Мъглата — наклони глава и допълни: — Иначе кой би ме търпял, а?
— Не мога да ти го отрека, Карю, но понякога имаш най-странните идеи на света — въздъхна. — Обаче тази… — внезапно се обърна и заби юмрук в рамото на Карю. — Тази е направо блестяща! Брилянтна даже! Стига корабът изобщо да е успял да стигне до нея, разбира се.
— Да не би да имаш по-добра идея? — попита Карю.
Пол не му отговори. Изправи се и се приближи отново до прозореца. Пак извади компендиума и го обърна така, че да прочете мотото, гравирано по външния ръб. — „Както отлитат часовете и времето, така се топи и животът на всеки човек“ — прочете на глас. — „Тъй като времето няма цена, раздавай го мъдро и не позволявай да бъде изгубен нито един час.“ — после пак отвори уреда и с показалеца си докосна предпазливо второ, тайно лостче, скрито в основата. Отвори се втори капак, а под него се разкри портрет.
Миниатюра на момиче. Червеникаворуса коса, наниз от перли върху млечната кожа. Силия. Възможно ли бе?
— А аз вече изгубих достатъчно време — изрече отнесено. Но после се извърна към Карю и рязко допълни: — И въпреки това имаме нужда от още информация!
— Какво ще кажеш за белия евнух от училището в двореца? Онзи, за когото казват, че бил англичанин, който се е потурчил?
— Има и още няколко драгомани от този вид. Сигурно с тях бихме могли да се свържем по-лесно. Доколкото знам, един дори е от Ланкашир. Може би трябва да накараме Далъм да си побъбри с него… Но не! На тези, потурчените, не може да се вярва! Освен това се говори, че само черните евнуси могат да влизат в женските покои. Не! Очевидно се нуждаем от човек, който има достъп до двореца, но не живее там. Някой, който влиза и излиза свободно от там.
— Че има ли хора, които влизат и излизат свободно от онзи дворец? — възкликна Карю.
— Разбира се, Джон. Всеки ден. Проблемът е просто да открием най-подходящия — отговори Пол и се загледа отнесено през прозореца.
Карю се приближи и застана до него. Въпреки че слънцето вече беше високо в небето, бледият диск на почти пълната луна все още се виждаше, потъващ бавно на хоризонта. Карю се облакъти на перваза и се загледа в небето.
— Може би звездите ще ни подскажат какво да направим. Трябва да помолиш приятеля си… Как му беше името?
— Да не би да имаш предвид Джамал?