И пред нея се разкри миниатюра на млада жена с бледа кожа и тъмни очи. Косата й беше червеникавозлатиста, около врата й висеше наниз от перли, обеците на ушите й също бяха перлени. През едното й рамо беше преметната някаква дреха, може би кожа, доколкото се виждаше от линиите на четката. Другото рамо беше голо, кожата — снежнобяла, почти синя от белота. В ръката си тя държеше едно-единствено цвете — червен карамфил.
Силия? На Елизабет й се стори, че двете се взряха една в друга през вековете. Силия, това ти ли си? И после, така внезапно, както беше дошъл, мигът отмина.
— Колко невероятно! — говореше Ара Метин до рамото й. — Знаехте ли, че този портрет е тук?
Елизабет поклати глава. Четиристотин години. Това бе единственото, за което бе в състояние да мисли. Четиристотин години пълен мрак.
— Имате ли нещо против да използвам за малко компютъра ви? — кимна тя по посока на лаптопа на бюрото.
— Ами…
За момент той изглеждаше неуверен, но Елизабет бе настоятелна.
— Моля ви, няма да отнеме много време!
— Ами всъщност това е компютърът на директора и не съм много сигурен…
— Има ли интернет връзка?
— Да, разбира се, но…
Но Елизабет вече бе седнала и отваряше електронната си поща. Входящата й кутия показваше, че има само едно ново съобщение с прикрепен файл.
„О, доктор Алис! Благодаря ви!“
Без да губи никакво време, за да чете писмото на научната си ръководителка, тя щракна директно върху прикрепения файл и този път на екрана моментално се материализира портретът на Пол Пиндар.
— Ето го! Вижте! — посочи тя към екрана. — Виждате ли го какво държи?
— Ама това изглежда като… същия предмет! — възкликна той, надничайки над рамото й.
— Не само изглежда — това е същият предмет! — усмихна се доволно Елизабет. — Въпросът обаче е какво, за бога, прави той тук? Възможно ли е да е бил един от даровете, които английското посолство е поднесло на султана?
— Не — поклати категорично глава домакинът й. — Ако беше, щеше да присъства в списъка с останалите дарове, за това съм абсолютно сигурен! Кой е този мъж, между другото?
— Един търговец. Името му е Пол Пиндар и е бил секретар на същото онова посолство на компанията „Левант“, което е поднесло органа на султана. Предполагам, че този компендиум някога е бил негов. Вижте, тук има надпис, който не можах да разчета, когато разглеждах репродукция на портрета. На латински е — и зачете на глас: — Ubi iaces dimidium, iacet pectoris mei.
— Можете ли да го преведете?
— Да, така мисля — кимна Елизабет и в продължение на няколко секунди не откъсна очи от думите на екрана. Накрая каза: — Означава нещо такова: „Там, където се намира другата ми половина, се намира и сърцето ми“.
— Какво означава това?
— Не съм много сигурна — изрече бавно тя. — Освен ако… — вдигна компендиума и отново се вторачи в миниатюрата. — Да, това е! Вижте! — вдигна миниатюрата към екрана и се засмя тихичко. — Не мога да повярвам, че преди не съм го забелязала! Та те са двойка!
— Така ли мислите? — изгледа я скептично Ара Метин.
— Да. Вижте какви пози са заели — тя гледа надясно и държи карамфила в лявата си ръка, той гледа наляво и държи компендиума в дясната си ръка. Преди не го забелязах, защото репродукцията беше много неясна, но портретът на Пиндар би трябвало също да е миниатюра. Нищо чудно тогава, че беше толкова размазан. Очевидно е увеличен няколко пъти, за да се побере в една нормална страница — замисли се. — Възможно ли е да са годежни портрети, какво мислите?
— Има ли нещо, което да подсказва датата, на която са нарисувани портретите?
— Да, прав сте. Тук някъде би трябвало да има дата. Спомням си, че доктор Алис го спомена — и пак приседна пред компютъра. — Може ли да зумирам? Ето, да, има! — и лицето й помръкна. — Невъзможно!
Пред очите й се очерта бледата, но недвусмислена година 1601.
Първи заговори Ара Метин:
— Може би в крайна сметка не са годежни портрети. Портретът на жената е някъде отпреди 1599 година. А този на вашия търговец — посочи към екрана — е нарисуван най-малко година по-късно, ако не и повече.
— Но как е възможно? — Елизабет вдигна старата кадифена торбичка, в която е бил държан компендиумът, и опита избелялата тъкан. — Вие казвате, че този предмет е при вас от 1599 година, но въпреки това той го държи в ръката си през 1601… — не довърши. — Е, в такъв случай няма как да е същият компендиум, нали? Питам се колко ли бих могла да увелича това… — и насочи фокуса на увеличението към самия уред. — Ето! — и посочи тайното отделение. — При това увеличение скритото отделение се вижда съвсем ясно. А както виждате, вътре няма миниатюра. Никакъв портрет. Оказва се, че още от самото начало съм грешала напълно за тази история. Напълно — избута назад стола и се изправи.