— О, беше умна, в това няма спор. Беше почти равна на валиде, но не съвсем — отбеляза Анета.
След това проследи погледа на Силия, която оглеждаше апартамента за последен път, но не забеляза нито тъга, нито тревога, а по-скоро някаква загадъчна жизнерадост, почти възбуда от нещо, което си знаеше само тя.
— Тук е толкова тихо, не мислиш ли? — Силия отиде до вратата и се огледа. Потрепери. — Спомняш ли си последния път, когато бяхме тук заедно? — попита през смях. — Онзи път, когато Есперанца Малхи ни уплаши толкова много?
— Да, спомням си.
— А сега всички отидоха да видят подаръка на англичаните, великолепния орган, който сам може да свири музика. Ти знаеше ли това? — заговори бързо Силия. — Днес следобед са го поднесли на султана.
— Но ти не поиска да отидеш, така ли?
— Не — промълви Силия и примигна, поставяйки ръка върху мястото на вече постоянната си болка.
— Разкажи ми за валиде.
— О, беше много мила, знаеш я каква може да бъде… — отвърна Силия и започна да крачи неспокойно из стаята.
— Знам ли наистина? — в ума на Анета се промъкна леко подозрение. — Какво ти каза тя?
— Нищо — отговори Силия, но не я погледна в очите.
— Тогава ти какво й каза?
— Ами… нищо.
— Изглеждаш… различна.
— Така ли?
— Да.
Докато Анета я наблюдаваше, върху бузите на Силия се появиха две червени петна.
— Гъсчице?
Силия не отговори.
— О, гъсчице! — въздъхна Анета и се отпусна тежко на дивана. — И казваш, че още не са ти казали къде да отидеш? Сега, когато вече не си гьозде?
— Трябва да чакам тук…
— Какво?
— Падането на нощта.
За един предълъг миг се възцари абсолютна тишина.
— Падането на нощта ли? Какво ще се случи тогава? — попита предпазливо Анета.
Силия пак не отговори. Съзерцаваше предмета, който беше извадила от нишата — нещо кръгло и метално.
— Какво ще се случи, когато падне нощта? — не се предаваше приятелката й.
Най-сетне Силия се обърна към нея със светнали очи.
— Портата на птичарника, Анета! Тя казва, че мога да го видя там, един последен път!
— И това ти го каза тя?! — смая се Анета.
Но Силия като че ли не я чуваше.
— Ако можех да го видя за последен път, да видя лицето му, да чуя гласа му, мисля, че ще мога да бъда щастлива! — вдигна глава. — Защото, виждаш ли, сигурна съм, че той е тук! Изпратил ми е това! Виж! — натисна лостчето и компендиумът в ръката й се отвори.
— Ама това си ти! — възкликна Анета, когато погледна миниатюрата.
— Бях аз. Някога имаше една млада жена, наречена Силия Лампри — изрече с тъга Силия, загледана в картината. — Но вече не си я спомням, Анета. Тя е изгубена… няма я…
— Но Портата на птичарника… Няма ли да…
— Имам благословията й.
— Но това е капан и ти го знаеш!
— Но трябва да отида, не разбираш ли? Бих дала всичко, всичко на този свят, за да го видя един последен път! Това е моят единствен шанс и аз трябва да се възползвам от него.
— Но не трябва! — извика уплашено Анета. — Това е капан! Тя те проверява, не разбираш ли? Иска да види на кого си лоялна. Ако отидеш, значи не си издържала проверката!
— Но аз вече съм била там, Анета. Вече съм излизала през онази порта. Когато бях там онази нощ, стоях на прага и за миг почти си припомних какво означава да бъдеш свободен — огледа стаята без прозорци. Очите й бяха много ярки, почти трескави. — Не мога повече, Анета! Просто не мога!
— Напротив, можеш. И аз ще ти помогна, както винаги съм ти помагала.
— Не!
— Не отивай! Не ме напускай! — Анета вече плачеше. — Ако отидеш там тази нощ, никога повече няма да се върнеш! Тя няма да ти позволи да се върнеш. Знаеш го не по-зле от мен!
Но Силия не й отговори. Само прегърна Анета, целуна я по бузата и погали косата й.
— Разбира се, че ще се върна, глупаче! Просто ще го видя за последен път, така ми обеща валиде — започна да люлее нежно приятелката си. — Е, сега кой е гъската, а?