След известно време тя пак се изправи и отиде до вратата, поглеждайки към тясната ивица небе над главите им.
— Време ли е?
Късното следобедно небе беше обагрено в розово.
— Не, имаме още малко време — отговори Силия и се върна при Анета. Свали ключа от верижката на врата си и го стисна в ръка, загледана в него. И за време, което им се стори цяла вечност, двете стояха безмълвни, като на бдение, прегърнати през рамо, неподвижни. Накрая Силия пак се изправи. В стаята беше притъмняло.
— Време ли е?
Силия не отговори. Отиде до вратата и пак погледна. Розовото в небето навън се бе превърнало в сиво. Над главата й прелетя прилеп. Върна се обратно в стаята. Болката под ребрата й беше изчезнала.
— Обичам те, Анета — промълви и целуна нежно приятелката си по бузата.
И от джоба си извади лист хартия.
— Какво е това?
— За Пол е — сгъна листа и го пъхна в ръката й. — Ако нещо… — започна, — ако аз не… Ще му го предадеш ли? Обещай ми, Анета, обещай ми, че ако нещо се случи с мен, ще намериш начин да му предадеш това!
Анета сведе очи към листа в ръката си.
— Време ли е тогава? — бе единственото, което успя да изрече.
— Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че пак ще го видя, Анета! Бъди щастлива заради мен, радвай се! — извика Силия и застана в готовност на прага. — Обещай ми, че ще го направиш, Анета!
— Но ти ще се върнеш, нали така каза? — промълви Анета, опитвайки се да се усмихне.
— Въпреки това ми обещай!
— Обещавам!
— А ако не удържиш на обещанието си, ще се върна от отвъдното, за да те преследвам, така да знаеш! — отсече Силия.
И с тези думи замина. Смеейки се и тичайки, смеейки се и тичайки на малките си, обути в пантофки крачета, през двора, право към Портата на птичарника.
Епилог
Оксфорд
В наши дни
Рано сутринта в един леденостуден януарски ден през първата седмица на зимния семестър Елизабет се срещна със своята научна ръководителка доктор Алис на стълбите пред Ориенталската библиотека. По земята имаше следи от киша и дори златните тухлички на Шелдониан Тиътър от другата страна на улицата изглеждаха сиви в бледата утринна светлина.
— Охо, ти определено изглеждаш добре! — възкликна Сюзън Алис — дребна, енергична жена в средата на шейсетте и дари Елизабет с целувка по бузата. — Истанбул очевидно ти е понесъл добре.
— Разделих се с Мариус, ако това имаш предвид — отговори Елизабет, неспособна да сдържи усмивката си.
— Ха! — извика триумфално доктор Алис. — И аз така дочух, между другото — допълни по-тихо, като придърпа Елизабет към себе си и пак я целуна. От бузите й се носеше лека старомоминска миризма на старомодна пудра за лице. — Но въпреки това се радваш, че се върна, нали?
— За нищо на света не бих го пропуснала!
— Имаш предвид нашия експерт по ръкописи ли? Да, май наистина изглежда, че ще им се наложи да си върнат думите назад. Не било много интересно, така казаха в началото, както много добре си спомням. Но, от друга страна, както знаеш, винаги казват така, особено ако е свързано с жени! — добави и очичките й проблеснаха.
Някъде наблизо се чу приглушеният звук на часовник, отброяваш кръгъл час. Покрай тях премина малка флота студенти — лампите на колелата им пронизваха студения въздух.
— Трябва да е девет часът — отбеляза доктор Алис и започна да потропва в ботушите си. — Хайде, ела да влезем вътре! Тук не се издържа!
Въпреки електрическите крушки в Ориенталската библиотека беше доста мрачно. Елизабет тръгна след доктор Алис по покрития с линолеум под на коридора, отвеждащ до читалнята. Залата си беше все същата, каквато я помнеше — относително малко функционално пространство, дълги голи дървени маси, открити лавици с книги по всички стени, редици чекмеджета със старомодните им каталожни карти, портретът на сър Гор Оусли, начетен и с клюн вместо нос, който ги гледаше от стената между прозорците.
В количката пред тях вече ги очакваше „Дарението на Пиндар“ — двайсет ръкописа в кожени подвързии на арабски и сирийски. Елизабет започна да ги отваря един по един, дивейки се на красивия ръкопис. Някъде откъм бюрото на библиотекаря звънна телефон.
— Значи това са те, ръкописите на Пиндар? — обади се доктор Алис и застана до Елизабет.
— Пол Пиндар е бил приятел на Томас Бодли, който, както става ясно, го е помолил по време на пътешествията си да се оглежда за книги — и ето го резултатът!