Междувременно жените били все така залостени в каютата на щурвала, ужасени за живота си, потънали до кръста във вода, с поли, натежали като олово. Както им бил заръчал капитанът, не издавали нито звук. Не смеейки да говорят, те само мислено умолявали Бога в сърцата си да ги спаси, защото, ако не ги заловели турците, щяло да ги погълне морето…
И накарали трима мъже да го хванат, и го проснали по корем на долната палуба, и двама от тях седнали върху краката му, а един на врата му, и му нанесли толкова много удари, че дъщеря му, въпреки че монахините я умолявали да си стои, отключила вратата на кабината и излязла от скривалището си, и им извикала да престанат, да вземат нея, но да пощадят горкия й баща, и като видяла, че баща й вече имал шест или седем кървящи рани по себе си, тя паднала на колене с лице, бяло като смъртта, и пак започнала да умолява турците да вземат нея, но да пощадят живота му. При което главатарят на турците заповядал веднага да я хванат, и после пред собствените й очи набучил баща й на меча си, метнал го на вратата на кабината с щурвала и го съсякъл през цялото тяло…
— И завършва тук, просто така?
— Да, по средата на изречението. Онова, което мислех за цял документ, се оказа просто фрагмент.
В събота читалнята затваряше в един на обяд и сега Елизабет и Иви се бяха срещнали за късен обяд в „Алфи“, на покрития пазар. Въпреки че до Коледа оставаха още цели шест седмици, сервитьорката вече носеше престилчица в червено и бяло и еленови рога, направени от зелена копринена прежда.
— О, я стига! И така откритието ти е удивително! — възропта Иви, докато мажеше масло върху последната си филийка хляб. — И според мен това означава, че ми дължиш петдесетачка!
— Да бе, вярно.
— Е, добре! Поне те накарах да се усмихнеш! — отбеляза доволно Иви. — Хей, момиче, тази сутрин изглеждаш почти весела!
Като че ли й се искаше да каже още нещо, но размисли и замълча. „Дали да й разкажа за снощи?“ — питаше се Елизабет, която все още грееше вътрешно. Но приятелката й беше в толкова добро настроение, че й се струваше нечестно да го разваля с нов спор относно Мариус.
— И какво ще стане от тук нататък? — попита Иви. — Ще можеш ли пак да видиш този документ?
— Както можеше да се очаква, засега го взеха, за да го покажат на специалиста си по Средновековието, но библиотекарят е убеден, че после ще го върнат в Ориенталската библиотека… някой ден.
— Не залагай много на това — отбеляза цинично Иви. — Опитът ми показва, че оставиш ли документ на специалист, моментално изчезва. И никога повече никой нито го вижда, нито чува за него. Трябвало е да си държиш езика зад зъбите по този въпрос.
— Е, вече е твърде късно — сви рамене Елизабет.
— Поне успя ли да го преснимаш?
— По-голямата част, защото част от него не се чете — отговори Елизабет и обясни проблема с водните знаци. — Но въпреки това е напълно достатъчно като начало. Например въпросът с авторството… — тук се появи сервитьорката, за да им донесе две чаши кафе. — … Написан е в неопределено време, от трето лице, но разказът е толкова ярък, че направо не ми се вярва човекът, който го е писал, да не е бил там.
— А писмото не ти ли подсказа нещо?
— Нищичко. Само че разказът е написан по нечия молба, но никъде не изяснява по чия точно. Пълна мистерия.
— Колко вълнуващо! Обожавам мистериите! — отбеляза Иви и отпи от кафето си. Парата замъгли стъклата на очилата й. — Нещо друго?
— Ами, вчера направих подробно проучване в Гугъл. Надали ще се изненадаш да разбереш, че за Силия Лампри няма никаква информация там. Сякаш никога не е съществувала.
— А за Пиндар?
— За някакъв си случаен търговец от Елизабетинската епоха? — изгледа я саркастично Елизабет. Но после се усмихна и добави: — Сигурно няма да повярваш, но има стотици, буквално стотици статии по този въпрос. Не всички са конкретно за Пиндар, разбира се. Няколко се оказаха за една кръчма в Бишопсгейт, която била построена на мястото, където някога се намирала къщата на Пиндар — Елизабет довърши супата си и продължи: — Както става ясно, било е доста голямо имение, което той си е построил след пенсионирането си. Къщата е съборена през деветнайсети век, когато разширявали метро станцията на Ливърпул Стрийт. Но иначе нищо особено като информация. Най-интересното нещо за него като че ли е била мисията за компанията „Левант“, която предприел през 1599 година.