— Да, спомням си, казвала си ми.
— Накъдето и да се обърна, все чета за нея. Компанията искала да поднови търговските си договори с контролираните от османците части от Средиземноморието и за тази цел етикетът по онова време изисквал да поднесат на султана някакъв чуден дар. Нещо, което било по-хубаво от подаръците на останалите, особено на французите и венецианците, които били основни търговски конкуренти на англичаните по тези места. И така, след големи пререкания най-сетне наели майстор на органи на име Томас Далъм да създаде някаква чудна механична играчка.
— Доколкото си спомням, ти ми спомена за часовник.
— Било е по-скоро автоматичен уред — отчасти часовник, отчасти музикален инструмент. Основният механизъм е бил часовниковият, но когато отброявал часа, започвали да се случват всякакви интересни неща — звънвали камбани, два ангела започвали да свирят на сребърни тромпети, органът започвал да свири мелодия, а накрая излизал свещен храст, пълен с механични птици — косове и дроздове, които размахвали крила и пеели.
— Е, постигнали ли са целта си?
— Били на крачка от пълен провал. Томас Далъм изминал целия път до Константинопол, придружавайки това удивително творение на кораба „Хектор“ само за да установи при пристигането си, че автоматът е почти унищожен от влагата и солта. В сандъците се била пропила морска вода, от която дървените части не само се навлажнили, но и напълно изгнили. Търговците били ужасени, разбира се. Били чакали цели четири години, за да поднесат своя дар на великия султан. Но не можели да сторят нищо друго, освен да оставят Томас Далъм да го създаде отново, от самото начало. Той оставил свой собствен разказ за приключенията си… — Елизабет погледна бележките си. — Да, ето го: „Разказ за орган, който бе откаран на великия господар и един друг любопитен въпрос, 1599 година“.
— Чудя се какъв ли е бил другият любопитен въпрос — отбеляза замислено Иви.
— Ще те уведомя веднага, щом го открия — отговори Елизабет, затваряйки бележника си. — Надявам се да успея още този следобед.
Иви погледна часовника си.
— Божичко, как лети времето! Извинявай, миличка, но трябва да тръгвам — скочи, измъкна една банкнота от десет паунда и я остави на масата. — Нали ще стигнат?
— Разбира се. Върви.
Елизабет се загледа в Иви как облича яркорозовото палто от мохер, което бе избрала за днешния ден. Беше почти стигнала до вратата, когато внезапно се обърна и се върна при нея.
— Браво на момичето! — изрече тихо, наведе се и целуна Елизабет по бузата.
Елизабет не бързаше. Поръча си още едно кафе и се зае да прегледа отново бележките си. Мисълта за работата, която й предстоеше, я изпълни с неочаквана енергия. Осъзна, че днес се чувства много по-спокойна и фокусирана, отколкото през последните няколко дни.
От съседната маса до нея достигнаха гласовете на две жени, които разговаряха. Елизабет обърна леко глава и позна по-възрастната от двете — гостуваща американска колежка на Мариус, с която се бе запознала миналото лято по време на коктейл на Английския факултет, на който той я бе завел през ранните дни на връзката им. По причини, които днес й беше трудно да си спомни, тогава не я бе харесала особено. „В нея има нещо фалшиво — бе споделила тогава с Мариус. — Не знам защо, но така я усещам.“ А той просто се бе засмял.
Днес, макар да бе зима, американката бе обула отворени бели обувки, а тялото й бе намазано с толкова дебел слой бронзиращ лосион, че, както си каза Елизабет с нехарактерна за нея женска злоба, бе заприличала на застрашено тропическо дърво. И преди година се бе отнесла към Елизабет със същото снизхождение, с което се отнасяше в този момент към по-младата си събеседничка — вероятно нейна студентка. Гласът й излъчваше онзи особен нюанс, който редица преподаватели в университетите постепенно придобиват — не отсеченост, а по-скоро… неумолимост. Каденците на издължените гласни се повдигаха и падаха като вълните на Тихия океан. Очевидно разговаряха за докторски дисертации, защото непрекъснато повтаряха думи като „дискурс“, „метафори“ и „течения“.
Елизабет върна вниманието си обратно към своите бележки и се опита да се концентрира, но двете жени бяха седнали толкова близо до нея, че бе невъзможно да не ги чуе. Тъкмо се оглеждаше за сервитьорката, когато дочу името на Мариус.