Но Айше — четвъртата и най-нова лична прислужница, вече бе предвидила желанията на господарката си и още докато валиде султан говореше, момичето се втурна, за да завие раменете й с бродирания дълъг шал, обшит с кожа от самур. „Айше се справя добре“ — помисли си Сафийе, фокусирайки се бързо върху проблемите на деня, но без да пропусне да дари момичето с лека усмивка. Айше беше изключително съобразителна и имаше способността да предвижда онова, което се изисква от нея — талант, който беше невероятно ценен в Къщата на щастието. Сафийе бе постъпила правилно, приемайки даровете на фаворитката — двете робини, Айше и другото момиче, как му беше името? Сега тя наблюдаваше пръстите на Айше как подпъхваха чевръсто наметката около краката й. Едната толкова тъмна, а другата толкова бледа — да, другото момиче имаше изумително бяла кожа, почти невъзможно бяла. Не че това беше лошо. С неговите необичайни вкусове Мехмед — синът й, султанът, сигурно й се бе насладил достатъчно през изминалата нощ. Каквото и да е, само да го отвлече от сляпото му увлечение по фаворитката — онази, която бе известна в харема само като „хасеки“. Мехмед трябваше да бъде откъснат от нея, при това скоро. Майка му щеше да се погрижи за това.
От другата страна на вратата на апартамента й, от коридора, който минаваше през женския вътрешен двор и стигаше до покоите на евнусите, Сафийе султан долови звъна на порцеланови чаши. Очевидно господарката на кафето и нейната свита вече чакаха отвън. Сафийе щеше да разбере, че наблизо има жени и без шума — в такива моменти я изпълваше някакво необяснимо напрежение, усещаше някакво странно сгъстяване на въздуха около себе си. Но как точно да обясни откъде знае тези неща? Но въпреки че тази нощ изобщо не бе спала, валиде султан бе дала заповед да не я притесняват. Не се нуждаеше нито от освежаващи напитки, нито от почивка — цял един живот на будуване в леглото на нейния господар, стария султан Мурад, отдавна я бяха научили да се справя и без тях. Онова, от което се нуждаеше сега, бе мълчание и пространство, където да мисли.
Някога, когато за първи път бе пристъпила прага на Къщата на щастието, тишината я потискаше и смущаваше. Тук беше толкова различно от двореца в Маниса. По онова време трите славейчета бяха заедно. В спомените й онези дни изглеждаха като пълни със светлина. Но сега, след годините, прекарани като валиде султан, тя вече бе в състояние да оцени тишината по достойнство — и тя, подобно на всичко останало, беше ловен прийом.
Сафийе придърпа кожите плътно около себе си и обърна гръб на Златния рог. На другия бряг се издигаха складовете на чуждестранните търговци, а зад тях бе познатата гледка на кулата Галата. Вдясно на кулата стените на квартала на чужденците отстъпваха пред обширните пространства на градините, сред които се намираха къщите на посланиците. Зад тях слънцето вече се беше издигнало над хоризонта. Отвъд Галата, вдясно, течеше Босфора — източните му брегове, по чието протежение растяха красиви дървета, бяха все още в сянка. Тя си спомни за гъркинята — Нурбану, която като валиде султан преди нея беше седяла на същия този диван, беше носила същите тези обеци от перли и рубини, докато самата Сафийе й беше прислужвала. „Мислят си, че не знам, че чакат отвън — й бе казала веднъж Нурбану. — Мислят си, че не чувам. Мислят си, че не виждам. Но в тази тишина, Сафийе, няма нищо, което да не мога да видя. Виждам дори през стени!“
Първите лъчи на слънцето докоснаха инкрустираните със скъпоценни камъни кепенци на прозорците, превръщайки всеки камък в ярка точица светлина. Сафийе извади ръка изпод наметката си и я постави върху прозореца. До носа й достигна бледото ухание на топло дърво. Кожата на ръцете й беше млечна и гладка, все още кожа на наложница, като по чудо пощадена от годините. А на пръста й, улавящ лъчите на слънцето, лежеше смарагдът на Нурбану, в чиито главоломни дълбини тлееха черни огньове.
„Какво би сторила сега, ако беше на мое място?“ — запита мислено Сафийе.
Затвори очи и усети как най-сетне слънцето докосва лицето й. В съзнанието й изникна образът на Малкия славей — подпухнало тяло, посечени гениталии. И накрая:
„Не прави нищо — отговори уверен глас в главата й. — Това е съдба.“
Но тази, която й отговори, не беше Нурбану, а нечий друг глас от гроба.
„Карийе? Карийе Михримах?“
„Не прави нищо. Това е съдба. След всичките тези години. Това е съдба, късмет. Единственото нещо, което не можеш да надхитриш. Даже ти.“
— Фатма! — очите на Сафийе се отвориха толкова рязко, че дори съобразителната Айше се стресна на поста си.