Внезапно Хасан ага се пробуди. Кратки мигове на съзнание разнообразяваха странните му, фантастични сънища, въпреки че колко дълго е бил в това състояние и той не можеше да каже. По стар, дългогодишен навик и при най-дребния шум, и от най-неуловимата разлика от обичайния живот в харема очите му се отваряха рязко. Вече не беше в собствените си покои — поне в това беше сигурен — но къде го бяха отвели? Тук беше тъмно, по-тъмно и от нощта. По-тъмно и от преди, когато бе затворил очи и когато потоци и фонтани от светлина бяха започнали да бликат като падащи звезди по хоризонта на клепачите му.
Мъртъв ли беше? Мисълта се стрелна през съзнанието му и той установи, че не се страхува от нея. Но изгарящата болка в корема му и още по-странната болка в ушите му го накараха да заключи, че няма как да е мъртъв. Опита се да премести тежестта си, но от усилието челото му се обля в лепкава пот. Усети в устата си странен метален вкус. Тялото му се надигна в конвулсии, но в стомаха му не беше останало нищо, което да изхвърли. Във врата му се бе заклещила буца като воденичен камък, който се въртеше ли, въртеше, а във въздуха около него се усещаше влага. Да не би да се намираше някъде под земята и ако беше така, как се бе озовал тук?
А после, така внезапно, както се бе пробудил, Хасан ага отново започна да изпада в безсъзнание. Откога лежеше в това странно чистилище на мрака — нямаше представа. Сънуваше ли? Спеше ли изобщо? А после, изненадващо, в края на еони, които можеше да са и само няколко часа… светлина!
Първоначално видя две тънки линии — едната хоризонтална, другата вертикална. Когато ги зърна за първи път, те бяха много бледи, бледи като най-ранните лъчи на зората. Докато ги наблюдаваше, те постепенно се сляха зашеметяващо в една-единствена точка от светлина. И зад точката светлина той зърна непогрешимите сенки на двама души — на две жени, които идваха към него.
— Малко славейче… — заговори нечий глас.
И от много, много далече той чу собствения си глас да отговаря:
— Лили? Това ти ли си?
Шеста глава
Истанбул
В наши дни
Елизабет се обади на Иви от телефона в стаята си.
— Къде каза, че си? — гласът на Иви звучеше необичайно слабо.
— В Истанбул — повтори бавно Елизабет, а след това предвидливо отдалечи слушалката на телефона от ухото си.
— В Истанбул?! — продължителна пауза. — И какво, за бога, правиш там?
— Хванах самолета дотук. Снощи.
— Но вчера обядвахме заедно, а ти нищо не каза!
— Полетът беше на изчакване. Просто извадих късмет.
На Елизабет й се искаше да й каже за американката и за онова, което се бе случило после в ресторанта, но осъзна, че не може да го разкаже, даже и на Иви.
— Трябва да… — започна тя, опитвайки се да пребори болката в гърлото си — … да сложа край на всичко това — в другия край на телефона настъпи мълчание и тя разбра, че Иви я слуша внимателно. — Нали се сещаш? На всичко това — изломоти накрая.
Да го изреже. Да го изтръгне от себе си. Да го измъкне от себе си. „Бих изтръгнала все още биещото сърце на това ужасно нещо със собствените си нокти, стига да знаех как…“ Истерията я сграбчи.
— Просто го накарай да… спре. Моля те!
— Всичко е наред, всичко е наред! — изрече дрезгаво гласът на Иви. — Не говори нищо, просто дишай! Добре ли си, миличка? Просто дишай…
Въпреки сълзите си Елизабет не успя да сдържи смеха си.
— Мила Иви, но ти също плачеш!
— Не мога да се сдържа — чу как приятелката й издухва шумно носа си. — Заразно е — а после по-сърдито: — Но в Оксфорд щеше да бъде далеч по-лесно!
— Да, знам — Елизабет притисна с пръсти горещите си очи.
— Точно в това е въпросът. Трябва… да се стегна. Не мога да се понасям… такава — изпълни я самосъжаление. — Да съм ти като товар.
— Скъпа Лиз, но ти не си ми товар! Никога не…
— Просто реших да приключа с Мариус. Този път няма връщане назад — това е, каза го! Накрая го каза, значи трябва да е вярно, нали? — Поне вече му казах, че не мога да продължавам да го виждам — добави.
Усети как Иви се опитва да прецени температурата от другия край на континента. Но когато заговори, облекчението в гласа й беше осезаемо.
— Ти го заряза? Браво на теб! Браво на теб, Лизи! — а после: — Този път завинаги?