— О, да, този път завинаги.
— Та къде си все пак? Имам предвид в кой хотел? Предполагам, че си в хотел, нали?
— Ами всъщност… — Елизабет се огледа. Истината бе, че тя нямаше никаква представа как се нарича хотелът. Просто таксито я бе довело тук снощи. Имаше легло, което беше чисто. Снощи нямаше сили да задава никакви въпроси. — Аз съм в стая 312 — номерът беше в основата на старомодния бакелитов телефон край леглото й. — А ето и номера ми — продиктува го.
Това като че ли задоволи Иви.
— Колко време ще останеш там?
— Нямам представа — сви рамене Елизабет. — Колкото трябва.
— За да изтриеш Мариус?
— Да — засмя се Елизабет. — Но смятам да свърша и малко работа. Когато казах на научния ми ръководител за фрагмента от онзи документ, тя ми предложи да прегледам и архивите тук, затова реших, че не ми пречи да опитам — каквото и да е, само да не бъде в Оксфорд, за да не се изкуши да прости! — Доктор Алис е съгласна с мен, че другата половина от историята на Силия Лампри все трябва да е някъде, а нещо ми подсказва, че трябва да е тук. Помниш ли Берин Метин?
— От програмата за студентски обмен ли?
— Същата. Обадих й се след… вчерашния следобед и тя каза, че може да ме уреди с читателска карта за Босфорския университет. Имат и английска библиотека, така че мога да продължа проучванията си, докато чакам да излезе разрешението за достъп до архива.
След като затвори телефона, Елизабет се отпусна на леглото. Беше все още рано — седем часа сутринта истанбулско време, но само пет часа английско. Горката Иви.
Стаята й беше голяма, но много обикновена. Две легла с железни пружини. Старомоден гардероб. Под прозореца имаше ниша, в която беше поставена малка масичка и стол. Дъските на пода, които се накланяха леко към вратата, бяха боядисани в тъмнокафяво и не бяха покрити нито с пътека, нито с килим. Нищо в стаята й не подсказваше, че се намира в Истанбул. Нито където и да е.
Елизабет постави предпазливо ръка на стената, затвори очи и плъзна пръсти. Нищо. Стаята имаше непорочното, безлично излъчване на манастирска килия. Или на кораб.
„Утре ще се преместя“ — си каза тя.
После отново прилегна на леглото. Пресегна се към чантата си и извади оттам бележките, които си бе водила в читалнята на Ориенталската библиотека. Зачете се отново в документа. Зачете за Силия как се е втурнала да спасява баща си от турските главорези. И как накрая е видяла с очите си как го посичат на две.
Силия. Горката Силия!
Все така с листа хартия в ръката си, Елизабет потъна в безпаметен сън.
Седма глава
Константинопол
1 септември 1599 година, сутринта
Айше, личната прислужница на валиде султан, откри Кая до шадравана в Двора на фаворитките.
— Тя иска да те види.
В Къщата на щастието на никого, дори на най-новите попълнения, нямаше нужда да се обяснява коя е „тя“.
— Кога, сега ли?
— Да, ела с мен! Бързо! Но не бягай! — напомни Айше и сложи предупредително ръка върху рамото на момичето. — Тук не обичат да се тича.
— Не се тревожи, няма кой да ни види.
Поголовното лятно изнасяне към летния дворец на валиде на Босфора, където все още се намираха всички с изключение на най-младите наложници и най-старите слуги, беше дарило по-външните прослойки на харема с усещане за празничност и ваканция.
— Ти не си ли научила вече, че тук винаги някой те вижда? — сряза я намусено Айше. — Винаги има някой, който слухти!
След това напомняне Айше поведе Кая от павираната тераса с шадравана по стълбите, а оттам през градината на двореца — две дребни фигурки, аленочервена и златна, носещи се като водни кончета през потъналата в тишина утринна градина.
— Ще останеш ли тук, или ще се върнеш с нея? — попита Кая, докато се опитваше да следва бързите стъпки на Айше и веднъж дори не падна. — Недей да бързаш толкова!
— Следвай ме плътно! И търпение! Ще ти кажа, когато влезем вътре.
— Търпение ли? Само да знаеше… Кълна ти се, че ми дойде до гуша да бъда търпелива!
Когато стигнаха стените на харема, завиха рязко наляво, минаха покрай болницата на харема, а след това навлязоха във втори вътрешен двор. След като още веднъж завиха наляво, поеха по стръмно стълбище, което отвеждаше до квадратния павиран вътрешен двор в сърцевината на женското крило. Едва там, в малкия, покрит с плочки вестибюл в края на каменния коридор, който бележеше входа към покоите на евнусите, Айше спря.