— Анета?
— Какво?
— Мислиш ли, че някога ще забравим? Имам предвид истинските си имена. Веднъж питах Гюлбахар и тя каза, че не си спомня нейното истинско име.
— Но тя е била само на шест, когато са я довели тук! А ние ще помним, разбира се! Всичко ще помним! — Анета присви очи. — Как бихме могли да забравим?!
— И ти искаш да помниш, нали?
— Разбира се, че искам, гъсчице! — кратка пауза. — Но вече сме тук и смятам, че трябва да извлечем максимална полза от този факт! Знаеш ли, Силия, може би ще бъде най-добре, ако… внезапно застина. — Шшшт!
— Не чувам нищо.
— Гюлбахар идва.
— Ама как…
— Наблюдавам я. Така прави и тя — гласът на Анета беше не повече от шепот в ухото на Силия. — Но сега това няма значение, само ме чуй! Каквото и да правиш, опитай се да не казваш твърде много! Тя ще използва всичко, което й кажеш, разбираш ли ме? Имам предвид всичко! Но няма да хареса и сълзлива история. Каквото и да правиш, не се прави на глупачка! — тъмните очи на Анета се стрелнаха към пода и после се върнаха към приятелката й. Силия стоеше до нея, вече неподвижна като статуя, и само малката пулсираща вена под ухото й, трептяща като уплашено птиче, я издаваше, че диша. — И имай предвид, Силия, че нещо се е случило…
— Какво? — извърна се уплашено към нея Силия. — И как? Ти откъде знаеш?
— Ами аз… всъщност не знам. Просто усещане — отговори Анета и сложи ръка върху корема си. — Просто помни какво ти казах. Това е най-доброто, което мога да сторя в момента за теб. А сега върви!
Откакто двете с Анета бяха доведени в Къщата на щастието, Силия бе виждала валиде султан множество пъти.
В живота на жените в двореца имаше редица случаи, при които валиде се показваше — забавления и танци за султана, пикници в градините на двореца и разходки с лодки по Босфора. Във всички онези случаи, когато свиреше музика и звукът от женските гласове и смях изпълваше ухаещите на рози градини, когато ги водеха да гледат делфините, играещи в Мраморно море, или когато лунната светлина изпъстряше водите на Босфора и малките лодки с жени, осветени като светулки, следваха султана, седнал в баржата на майка си Сафийе — баржа, инкрустирана със скъпоценни камъни, блестяща от слонова кост и седеф, зъби на морски кончета и злато. И в тези случаи Силия често си казваше, че понякога бе почти възможно да повярва, че валиде султан наистина е майка на всички. Това бяха прекрасни моменти, мигове, когато жените в двореца действително се считаха за извадили най-големия късмет, за най-благословени от всички жени в империята на султана. При тези случаи никой нито наблюдаваше, нито прислужваше, нито шпионираше. Формалностите и дворцовият етикет бяха забравени. Забравени бяха също така болката и страхът, както и онова странно, свито чувство, вече превърнало се в постоянен неин спътник, вляво под ребрата й.
Изпълнявайки разнообразните си функции, жените в двореца виждаха често валиде султан, голяма част от тях ежедневно. Но само избрани бяха допускани в частните й покои. Сред тях бяха четирите прислужници, избрани лично от нея, които непрекъснато я обслужваха; управителката на харема — дясната ръка на валиде и най-могъщата жена в двореца след нея; господарките на прането, на килера, на кафето и на каната на пречистването; и няколко други височайши персони, които бяха отговорни за ежедневното функциониране на женското крило — пазителката на съкровището, писарката и огромната, няма господарка на прическата.
И сега, когато Гюлбахар я въведе в покоите на валиде, Силия остана, както бе учена, с очи, фиксирани в пода пред себе си, без да смее да вдигне очи. Гюлбахар се беше оттеглила, въпреки че Силия не я чу да излиза. Остана така доста дълго време, съзнавайки единствено дълбоката тишина, която се бе настанила около нея в покоите на валиде, чиито стени и високи сводести тавани бяха окъпани с коса, хладна зелена и златна светлина.
— Вече можеш да вдигнеш очи.
Значи беше вярно каквото казваха. Гласът й беше нежен и нисък, едновременно златен и загадъчен — същински глас на ангел.
— Ела, карийе! — чу момичето и зърна пред себе си вдигната ръка с проблясващ върху нея огромен смарагд. — Ела, робиньо, и ми позволи да те огледам!
Силия направи три дребни стъпчици по посока на гласа. Пред нея, като силует на фона на прозореца, се очерта изпъната като струна фигура, отново по-ниска, отколкото Силия очакваше. Раменете и тялото на фигурата бяха покрити с кожена наметка. По ушите и на врата й проблясваха скъпоценни камъни, а туниката й, която се виждаше под обшитата с кожа наметка, беше ушита от платно с истинска златна нишка. В косата й бяха вплетени нанизи от перли, които висяха, подобно на къдрици на русалка, върху едното й рамо.