— Всички ние идваме тук като робини, робини на султана. Отказваме се от всичко, дори от имената си. Странно, не мислиш ли, че нито една от нас не е родена туркиня, нито дори мюсюлманка. Нито една от нас. Няма нищо, което да ни обединява, освен факта, че сме дарени с честта да бъдем жени на султана. И запомни, че на света няма нищо по-велико от тази чест, карийе! — Сафийе направи дълга пауза. — Честно да ти призная, аз сама избрах да дойда тук, още когато бях дете. Избрах го по собствена воля, както са направили мнозина от нас. Но е добре да го знаеш. Тук всяка говори. Всяка си има собствена история. Както си имаш и ти, горкичката ми. Ти също си имаш своя история и някой ден ще ми я разкажеш.
Тук Сафийе си позволи още една, този път по-дълга пауза, за да даде време на момичето да осмисли думите й. Присви леко очи и погледът й падна върху английския търговски кораб, закотвен на другия бряг, чиито знамена в червено и бяло потрепваха от лекия бриз. Корабът „Хектор“. Величествен морски съд, най-големият в тяхното пристанище, както безсъмнено бяха предвиждали и англичаните — да бъде символ на могъществото на тяхната държава. Спомняше си добре суматохата, която корабът бе предизвикал преди няколко дена с официалното си навлизане в Златния рог. Това я накара да си спомни и за англичанина, който беше изпратен да й поднесе даровете от английската кралица. Обезпокоителна фигура, цялата облечена в черно. Бледа кожа, проницателни очи. Поради някаква странна причина, за която валиде все още не можеше да си даде сметка, мисълта за него продължаваше да витае в ъглите на съзнанието й. Внезапно й хрумна нещо: дали беше възможно онзи захарен кораб, който беше открила в стаята на Малкия славей, да е бил изпратен от него? В крайна сметка би било съвсем естествено, изцяло в техен интерес да привлекат вниманието към себе си, да не губят предимството си. На кораба бе изписано и име, нали? Да, но името не беше „Хектор“.
Отново се обърна към Силия и я дари с ослепителната си усмивка.
— При всички нас тук винаги има нещо, което да ни напомня какви сме били някога. При мен това са планините. Планините на Реци, където съм родена. А за теб? Кое е онова, което ти напомня за миналото? Ела, приближи се! — подкани я с ръка. — Погледни през прозореца и ми кажи какво виждаш!
Силия погледна през рамката на прозореца и отговори:
— Виждам вода.
— И какво друго?
— Върховете на дърветата в градините на двореца — добави Силия, напълно съзнавайки, че валиде не откъсва очи от нея. — Облаци?
— Тишина.
— Ами кораби?
— О, да, също и кораби.
Сафийе султан замълча и започна да навива сплетените си с перли къдрици на пръстите си. След известно време изрече:
— Когато бях млада, често обичах да гледам корабите по Босфора. Чудех се кой ли от тях идва от моята страна, дали не би могъл да ме върне обратно там. Но още като дете бях достатъчно умна, за да знам, че дори и да можех, никога не бих се върнала там — внезапно тя като че ли излезе от мечтанието си и възкликна: — Но стига толкова! Не те повиках тук, за да ти изнасям урок по история!
При това нейно рязко движение котаракът скочи от скута на Сафийе и моментално започна да си чисти едната лапичка пред нея. Звънчето на златната верижка, вързана на врата му, иззвъня.
— Точно така, Котьо, заминавай! Хайде, да те няма! — рече валиде и се престори, че го отпъжда ядосано. После, с лека усмивка, се обърна отново към гостенката си. — Като че ли Котьо някога ще направи онова, което му кажа! Знаеш ли, че даже и самият султан не може да заповяда на една котка? Точно затова ги харесваме толкова много, нали, карийе?
— Напълно сте права, ваше величество — кимна Силия и, вече доста по-смела, подаде връхчетата на пръстите си на котарака, за да ги подуши.
— О, ама той те харесва! О, не, той предпочита теб! Виж! Кани се да скочи сега в твоя скут!
Котаракът обаче се настани точно до Силия и й позволи да прокара пръсти през гъстата му козина. Тя усети костите му и малкия му гръбнак, изненадващо крехки под дебелата козина.
— Но има и още един, за когото бих искала да предпочете теб, карийе — изрече гальовно гласът на валиде. — Някой, за когото смятам, че ще започне да те харесва много. Но снощи не си изиграла ролята си много добре, права ли съм?
Тази внезапна откровеност хвана Силия напълно неподготвена. Тя вдигна очи, изчерви се и сведе поглед.
— Той… Негово… Аз не бях…
Какъв беше изразът? Как би могла да опише акта, който в крайна сметка не се бе състоял?