— Да, снощи не ми бе оказана тази чест, права сте.
— Спокойно, момиче! Не съм те извикала тук, за да те критикувам! И защо да те критикувам? Нали съм ти приятелка?! Но защо трепериш, мила? Ела, глупавичката ми Кая, подай ми ръка! — извика валиде, хвана ръката на момичето и смехът й звънна. — Но защо така? Какво са ти наговорили за мен? Аз не съм толкова страшна, нали? — Силия усети как меките, нежни пръсти на валиде галят успокоително ръката й. — Не би било много умно от моя страна да критикувам онази, която скоро ще стане новата наложница на султана, а защо не някой ден и неговата нова фаворитка, неговата хасеки, нали?!
По лицето на Силия се изписа подобие на усмивка.
— Да, така е по-добре. Ще ми разкажеш всичко по този въпрос. Но първо, малка Кая — добави валиде и пръстите й се сключиха около пръстите на момичето, — кажи ми името си! Имам предвид името, с което си родена. Името, което ти е дал твоят баща!
— Името ми е Силия, ваше величество — отговори гостенката. Но защо й се стори, че зърва сянка, преминаваща бързо през лицето на валиде султан? — Казвам се Силия Лампри.
Осма глава
Истанбул
В наши дни
Елизабет излезе от съня си толкова леко, че за момент се изпълни със съмнение дали изобщо бе спала. Часовникът й показваше десет часа. Значи бе спала три часа. Облече се и слезе долу, където установи, че закуската все още я чака в малката стая без прозорци в подземието. Наоколо нямаше никого, затова тя реши да се подкрепи с твърдо сварени яйца, маслини, краставица и домати, малки хлебчета и лепкаво розово сладко, доколкото можеше да прецени — домашно правено от розови листенца.
На връщане към стаята си видя стара жена, която бе седнала във фоайето. Жената беше разположила стола си — странен предмет, изработен сякаш от канап — на стратегическо място между две огромни саксии с цветя, поставени в подножието на стълбите. Беше облечена изцяло в черно.
— Извинете — насочи се към нея Елизабет, — знам, че въпросът ми ще ви се стори странен, но как се казва този хотел?
Жената, която четеше турски вестник, вдигна очи над очилата си с рогови рамки и я изгледа. Въпреки изтърканите си черни дрехи на ушите си носеше чифт изящни златни обеци с византийски дизайн.
— Хотел ли? Скъпа, но това не е хотел.
— Така ли?
Вероятно в гласа на Елизабет се прокрадна нотка на уплаха, защото жената внезапно се усмихна и рече:
— Не се плашете! Моля, седнете! — и посочи към втори плетен стол до нея.
Елизабет бе толкова изненадана, че седна.
— Добре ли спахте? — попита жената.
— Да, благодаря — отговори Елизабет, без да сваля очи от нея.
— Радвам се. Е, наспахте се, хапнахте, а след малко ще ми разкажете за плановете си. Но първо ви каня да пийнете един чай с мен. Опитвали ли сте някога нашия ябълков чай?
— Не — отговори Елизабет и едва тогава осъзна, че се взира твърде грубо в жената. Наложи си да извърне очи.
— Не сте? Е, тогава трябва да опитате. Между другото, казвам се Хадба. Много се радвам да се запозная с вас!
— Приятно ми е! — изрече Елизабет и се улови, че вече се ръкува с жената. — Извинете, но щом това не е хотел…
— Един момент, моля. Рашид!
Появи се момче на около десет години, което бе изпратено да донесе чая.
— Така — кимна жената и я огледа одобрително. Елизабет забеляза, че очите й имат прекрасна форма, като капки. Клепачите й, които приличаха на листенца на гардения, падаха тежко над тях и й придаваха сънлив вид, който обаче автоматично се опровергаваше от пронизителните й черни очи. — Мисля, че ви дължа обяснение. Ние сме къща за гости, не хотел.
— О, разбирам! — възкликна облекчено Елизабет. — Значи затова нямате име.
— Тук, в Бейоглу ни знаят просто като номер 159 — поясни жената и й каза името на улицата. — Това е адресът, който можете да дадете на вашите хора — английският й, макар и с тежък турски акцент, беше изискан, сякаш го беше учила от средновековен разговорник. — Нашите гости обикновено се отбиват тук за повечко време — няколко седмици, понякога даже месеци — тежките клепачи мигнаха веднъж, два пъти, много бавно. — Затова се стараем да не влизаме в пътеводителите.
— Питам се обаче откъде таксито знаеше, че трябва да ме доведе тук.
— Но вие планирате дълъг престой — това беше твърдение, не въпрос.
— Ами, сигурно е така — кимна Елизабет и се смръщи. — Но не си спомням да съм казвала подобно нещо на шофьора.