Но когато той я погледна — поглед, който би бил достатъчен да накара всяка друга карийе да припадне — тя млъкна и скоро сведе очи.
Но сега Силия вече не се страхуваше от евнусите. Хасан ага я изгледа, без да каже нищо, а после се обърна на пета и тръгна пред нея, повеждайки я по дългия тъмен коридор.
Вече беше настанала вечерта и всеки от четиримата евнуси носеше горяща факла. Силия видя как фигурата на главния черен евнух се смалява пред нея, а високата му бяла шапка, бележеща ранга му, се превръща в призрачен силует, плаващ пред нея в мрака. За толкова огромен мъж той се оказа удивително бърз.
Обградена от четиримата по-младши евнуси, тя също тръгна по коридора. Краката й вече не чувстваха нищо. Отново започна да се наблюдава отстрани как се носи, почти лети на златните си пантофки, без да докосва пода. Тялото й се изпълни с приятно задоволство. Силия сложи ръка на врата си, усети тежките перли, които го обгръщаха, и се усмихна. Беше толкова тихо, че чуваше звука от роклята, която се плъзгаше след нея, мекото шумолене на коприната върху камъка. Всичко беше като един сън и наистина нямаше никаква причина да се страхува.
Фигурата на Хасан ага се разми, а после отново дойде на фокус. Един от евнусите протегна ръка, за да я задържи права, но тя се отдръпна отвратено от него. Коридорът пред нея като че ли нямаше край. Странни сенки, оранжеви и черни, и безформени се издигаха по каменните стени от двете им страни. Това беше нейната първа брачна нощ, нали? Може би я водеха при Пол? При мисълта за него сърцето й трепна щастливо. Но клепките й бяха натежали като пълни с олово.
— Дръж я! Не виждаш ли, че едва стои на краката си?
Две ръце, по една под всеки от лактите й, я прихванаха и задържаха и този път тя не се отдръпна.
Следващото, което си спомняше, бе как я въведоха в обширната, сводеста празнота на спалнята на султана. Нямаше никаква представа как се озова тук, само някакъв смътен спомен за Хасан ага, за гънките на дебелия му врат, блеснали от пот, как я поставя в центъра на огромен диван в единия ъгъл на стаята, с четири колони и балдахин, покрит със скъпоценни камъни, които се виеха като захарни пръчици. Пол? О, не, вече си спомняше, че не я водят при Пол. Вместо това се бе озовала в някакво пространство, подобно на висока базилика.
— Какво сте й сторили?
Силия така и не бе привикнала към странния глас на Хасан ага, към високия, писклив тембър. В покоите на султана беше строго забранено да се говори, но ето че великият Хасан ага шептеше като момченце. В момента изобщо не звучеше като господаря на Къщата на щастието.
Карийе Лала обаче звучеше ядосано.
— Не съм сторила нищо! — отсече и пръстите й, които в банята на валиде султан се бяха показали като толкова чевръсти, сега започнаха да потреперват, докато откопчаваха копчетата на робата на Силия. — Очевидно е успяла някак си да се докопа до друг опиум. Някой й е дал двойна доза…
— Кой? — отново Хасан ага.
— Кой според теб е бил? — изстреля пак тя. — Кой друг би могъл да бъде?!
Главата на Силия клюмна към гърдите й. Отнякъде наблизо дойде звук на отчаяние. Тя се опита да се огледа, но сега очите й вече се въртяха в орбитите си и сънят я влечеше надолу, надолу… към бездната. Ръце, още няколко, я събличаха. Тя не ги отблъсна. Тялото й беше слабо и безжизнено като на болно дете. Свалиха робата й, но оставиха тънката бяла риза, която покриваше раменете и гърдите й. Стенанието се чу по-близо.
— Помогнете й, не виждате ли как е?!
Отново странният тънък гласец, звучащ отнякъде отблизо. Силия усети още ръце, този път дребни, потрепващи край нея, които я бутнаха леко назад и я подпряха с всякакви видове възглавници. Лицето на младата прислужница, блестящо и подпухнало от сълзи — появи се до нея, а после изчезна. Бузата на момичето и тази на Хасан ага почти се докоснаха. И едва сега Силия осъзна, че стенанието идваше откъм момичето — нечленоразделен звук на неподправен ужас.
Силия отново потъна в непрогледния мрак!
Беше отново у дома, в Англия. На перваза на прозореца седеше майка й. Облечена в червената си рокля, шиеше. Беше с гръб към Силия, така че лицето й не се виждаше — само косата й, кестенява и лъскава като козината на видра, прихваната елегантно на врата със златна мрежичка. Късното следобедно слънце се отразяваше в ромбовидните стъкла. Силия се опита да й извика, опита се да се затича, но установи, че не може. От устата й не излезе и звук, краката й отказваха да се помръднат и тя изведнъж се почувства скована като в плаващи пясъци.