Точно до него един интересен предмет привлече погледа й. Беше кораб. Или по-точно — миниатюра на кораб. И не какъв и да е кораб, а търговски. Силия примигна. Осъзна, че наблюдава едно абсолютно точно копие на кораба на баща си. Изглеждаше изработен от нещо фино и чупливо, нещо с цвят на карамел. Но това беше лакомство, захарно лакомство! Точно като онези, които някога изработваше Джон Карю! Не, не може да бъде! Как е възможно подобно нещо да се озове тук?!
Това беше сън, разбира се. Но малкият кораб изглеждаше толкова истински, че като че ли всеки момент платната му щяха да се издуят, знамената — да заплющят на вятъра, а моряците, не по-големи от кутрето й, да се стълпят до един на палубата. Изведнъж я изпълни болка, която се оказа толкова голяма, че тя едва не се разплака с глас.
А после, внезапно, отвън се дочу някаква суматоха и след миг нечии женски крака в пантофки се втурнаха през стаята към тях. Евнусите — същите четирима, която бяха придружили Силия до покоите на султана преди няколко часа, се втурнаха след нея.
— Гюлай! — извика той и седна. — Какви са тези работи?
— Господарю мой! Могъщи тигре мой! — млада жена, която Силия разпозна като хасеки — фаворитката на султана, коленичи в краката му разплакана и започна да ги целува, галейки ги с дългата си черна коса. — Не й позволявай… Не й позволявай да те отнеме от мен!
— Гюлай! — султанът се опита да се изтръгне от нея, но тя продължаваше да реве и да стиска краката му. — Какви са тези глупости, Гюлай?!
Тя не отговори, само започна да клати глава като обезумяла.
— Вземете момичето! — заповяда той тихо на евнусите. — Вземете всичко и напуснете стаята!
И така, след като се поклониха ниско, те вдигнаха Силия и я изнесоха бързо от покоите на султана.
Десета глава
Истанбул
В наши дни
Елизабет бе подала молба за издаване на читателска карта от университета, но я уведомиха, че ще бъдат необходими няколко дена, докато бъде одобрена. Докато чакаше, тя се опитваше да редува дните си със сън и опити да не мисли за Мариус, но се проваляше и в двете.
Нощите й бяха неспокойни. Понякога сънуваше, че бе намерила отново Мариус, друг път — че го бе изгубила завинаги, и всяка сутрин се събуждаше, изпълнена с такова отчаяние, че се чудеше колко ли още ще може да издържи.
Навън беше студено и на нея не й се излизаше. Отчаянието като че ли бе изпило енергията й и я бе лишило от сили за посещение дори на основните забележителности на града. Вместо това предпочиташе да седи с Хадба във фоайето на къщата за гости. Елизабет намираше компанията на старата жена за успокояваща, а старицата някак си разбираше нуждата на Елизабет да седи мълчаливо и не задаваше никакви въпроси.
Двете почти не разговаряха. От време на време момчето Рашид им носеше чай. Поднасяше го на поднос, налят в две миниатюрни чашки, приличащи по-скоро на шишенца за парфюм. Чаят беше много сладък — имаше вкус по-скоро на захар, отколкото на ябълки.
— Ако имаш нужда от нещо — вестник, цигари, каквото и да било, просто изпрати Рашид — й каза веднъж Хадба.
„Но нали утре си тръгвам?“ — обикновено си казваше Елизабет, но не правеше дори и опит за това.
Скъпа Иви,
Сигурно ти изглежда странно да ти изпращам писмо, но в духа на това място, което изобщо не се е променило за последните петдесет години и все още няма дори компютърна връзка, това е напълно нормално. (Мисля, че хартията за писма стои в това чекмедже също от петдесет години. Виждаш ли стария адрес за телеграми в долната част на листа? Питам се кога ли за последно някой е изпращал телеграма?)
Елизабет събу обувките си и сви крака под тялото си на дивана, за да се стопли. Захапа върха на химикалката си. Времето е студено и сиво — написа, но един глас в нея непрекъснато повтаряше: „Аз също съм студена и сива и искам да се прибера у дома, и единствено гордостта е тази, която ме задържа тук“. Погледна мобилния си телефон, за да провери, да не би да има текстови съобщения. И Мариус изобщо не ми е пращал есемес, откакто дойдох тук, дори и един… „Не, не, не!“ Задраска думите за времето, а после огледа стаята, за да се сети да пише за нещо друго.
О, казах ли ти (написа с въодушевление, каквото не чувстваше), че този хотел изобщо не е хотел, а къща за гости? Тук има един режисьор, наел стая за три месеца, френски професор — за същото време, и няколко зловещо изглеждащи руснаци, които не разговарят с никого и за които съм сигурна, че имат нещо общо с пазара за бели робини. О, да! И една загадъчна стара американка, която носи кехлибарени мъниста и тюрбан и изглежда като човек, прочел твърде много романи на Агата Кристи…