— О, забрави за тези звезди, момиче глупаво! — сряза я Анета. — Забрави всичко от миналото си!
— Не мога.
— А трябва!
— Но как? Как да забравя? — възкликна слисана Силия. — Та аз съм нищо без миналото си!
— Нищо подобно, гъсчице! — възрази остро приятелката й. — Ти си човек с бъдеще!
— Ти просто не разбираш — прошепна Силия и приседна, притискайки корема си. — Сънувам го всяка нощ — имам предвид Пол. А онзи ден почти ми се стори, че го виждам, че виждам всичките — допълни тъжно, спомняйки си захарния кораб и дребните фигурки на палубата, за които сега бе напълно сигурна, че няма как да са били истински.
— В такъв случай е по-добре да не спиш — обърна се Анета към нея със сурово изражение. — Колко пъти трябва да ти казвам: миналото не е полезно за теб, капито? Сънищата ти няма да те доведат доникъде!
Силия се загледа замислено в Анета. Как се бе държала за нея през онези първи дни и седмици на тяхното пленничество! „Има нрава на дявола!“ — казваха османските корсари и дори по едно време мислеха да я хвърлят през борда — така, както бяха сторили с двете стари монахини от нейния манастир, които пътуваха с нея и които бяха твърде немощни, за да бъдат продадени дори с минимална печалба на пазарите в Константинопол. Но именно този характер, характерът и опасният й, режещ като бръснач ум, ги бяха спасили. Анета като че ли винаги знаеше какво да прави — кога да се бие и кога да се забавлява, кога да блести и да бъде забелязана, кога да се превърне в невидима. Незнайно как, но бе успяла да настрои един срещу друг всички, с които се бяха срещнали, дори търговката на роби, от чиято къща преди близо две години най-сетне бяха продадени като дар за валиде султан от фаворитката на султана.
Тъмната и светлата, заедно, господарке. Силия си спомняше как Анета я бе прегръщала сладострастно през талията, как бе притискала бузата си о бузата й. Виж, бихме могли да сме близначки! И отново, противно на всичко, именно тя бе онази, която бе успяла да ги държи заедно.
Но сега? Наблюдавайки приятелката си, Силия усети как собствената й тревожност нарастваше. Никога досега не бе виждала Анета толкова неспокойна. Дотолкова, че се бе разплакала, наистина се бе разплакала при новината за главния черен евнух. Досега Силия никога не бе виждала Анета да плаче. Какво от това, ако Хасан ага умре? От него се страхуваха почти всички карийе. Кой в харема би скърбил за неговата кончина? Анета? Няма начин!
— Виждаш ли я изобщо? Имам предвид хасеки султан? — запита Анета, която продължаваше да наднича с любопитство през процепа на вратата.
— Кого, Гюлай хасеки ли? Не. Все пак ме преместиха тук само преди два дена. Не съм я виждала или поне не от тук. Но предполагам, че ще я видя. Когато султанът проводи вест за нас — тоест за нея — Господарката на момичетата е длъжна да я ескортира през двора и да я предаде на евнусите — поясни Силия и сви рамене. — Но през повечето време тя си стои в стаята. От нас не се очаква да ходим където и да е. И няма какво да правим.
Едва сега Силия си даде сметка, че в двора действително цари необичайна тишина. Двойка гълъби, кацнали на покрива, се повикаха един друг и това бе единственият звук наоколо.
Анета внезапно потрепери и по лицето й се изписа тревожност.
— Говори се, че тя не е добре. Хасеки, де.
— Така ли? — отбеляза тъжно Силия. — За това място се говорят много неща — в съзнанието й нахлу картината на осветената от свещи стая и на наложницата Гюлай, която ридае в краката му. Поклати бавно глава и добави: — Единственото, което знам, е, че султанът я обича.
— Обича ли я? Че какво знае той за любовта?! — възкликна отвратено Анета. — Какво знае който и да било в този дворец за любовта?! Нали не си мислиш, че ти, макар да си толкова изкусителна хапка, си изпратена при него, за да се влюби в теб, а, гъсчице?
— Не — въздъхна отново Силия. — Не съм чак такава глупачка, за да си мисля подобни работи — през процепа на врата нахлу слънчев лъч, разрязвайки мрака на малката стаичка, където тя седеше напрегнато на дивана. Протегна ръце и се загледа в светлината, която осветяваше кожата й. Фините червеникави косъмчета проблясваха. — Но някога аз бях влюбена.
— Стига за тази любов! Такова нещо не съществува!
— Напротив, съществува! — отсече изненадващо твърдо Силия.
Анета я изгледа и присмехулно отбеляза:
— Сигурно си въобразяваш, че си била влюбена в твоя търговец, нали?