Без да обръща внимание на присмеха, Силия изрече:
— Баща ми искаше да се оженим.
— Щастлива Гъсчице, повечето бащи изобщо не вземат под внимание подобни тънки чувства, когато избират съпрузи за своите дъщери! Тогава защо не се омъжи за него?
— Знаеш защо — парира я Силия. — Трябваше да се оженим в Англия. Тъкмо се връщах там от Венеция с кораба на баща ми, когато… Е, знаеш какво се случи.
— По-добре, че не си се омъжила — отбеляза безсърдечно Анета, — защото тогава сигурно щяха да те хвърлят през борда като монахините — а после, давайки си сметка, че този път може би е прекалила, добави по-меко: — Хубаво. Разкажи ми за него, макар да не е като да не съм слушала достатъчно за него и преди — сложи ръце на кръста си. — Бил е търговец, нали?
— Точно така. Приятел на баща ми.
— Значи старец, така ли? Пфу! — сбърчи отвратено нос Анета. — Но много богат, нали? — допълни с надежда. — Казвам ти, никога не бих се омъжила за мъж, който не е богат!
— Не, не, изобщо не беше стар! — възпротиви се Силия.
— И е бил богат?
— Да. И много умен. И учен. И мил.
„И ме обичаше! — изплака сърцето й. — Обичаше ме и аз също го обичах, още от самото начало!“ Спомняше си мига, когато се бяха срещнали за първи път в градината на търговеца Парвиш в Бишопсгейт. Беше в навечерието на нейното тръгване за Венеция, две години преди корабокрушението. Тя беше на осемнайсет. А той не я беше познал — толкова беше пораснала.
— Не ме ли позна, Пол? — се бе засмяла тя, прикляквайки в лек реверанс.
— Силия? Силия Лампри? — бе възкликнал той, присвивайки очи срещу слънцето. — Боже, виж се само! Толкова ли дълго те нямаше?! — задържа я на ръка разстояние от себе си. — Боже, виж се само… — бе повторил, вторачил се в нея, а после бе млъкнал, като че ли не знаеше какво да каже.
— Ще влизаме ли? — бе попитала тя, надявайки се неохотата й да не проличи особено силно.
— Ами… — замисли се той, — баща ти е все още с Парвиш. — Пол се обърна и погледна към къщата. А после й предложи ръката си. — Надявам се, че не си станала прекалено изискана дама, за да откажеш една разходка из градината с мен, нали?
Силия си спомняше и до днес изумителното синьо на лехите с лавандула, сребристозелените листа на габърите в заградената със зид градина. Начинът, по който той я гледаше, като че ли я виждаше за първи път. За какво си бяха говорили? За Венеция, за неговите пътешествия, за кутията с чудни неща на Парвиш… Щеше да й показва тези неща — имало рог от еднорог и къдрица от русалка, доколкото си спомняше — но някак си имаха да си говорят за твърде много неща.
Когато Силия излезе от мечтанието си, Анета стоеше все така край вратата.
— Умен и богат търговец — това определено е нещо — тъкмо казваше приятелката й. — На всичкото отгоре не бил стар! Мадона, нищо чудно тогава, че все още вярваш в любовта! И аз бих вярвала, ако бях срещнала подобно чудо на природата! Не ми казвай, че освен това е бил и красив, а? — очите й проблеснаха. — Краката му хубави ли бяха? Знаеш ли, понякога си казвам, че дори аз бих се омъжила, стига мъжът да има хубави крака!
На Силия й струваше огромно усилие да се овладее, но накрая отговори с усмивка:
— Да, краката му бяха много хубави!
— И ти говореше красиво, нали? О, не казвай нищо! Личи ти по физиономията, че го е правел! — поклати съжалително глава. — Бедната ми гъсчица!
Силия не отвърна нищо.
— Трябваше да замине на пътешествие няколко седмици преди нас — изрече след известно време. — Всъщност, доколкото си спомням, беше изпратен тук, в Константинопол. В английското посолство. А после трябваше да се съберем в Англия.
— Дошъл е тук? — нещо в гласа на Анета накара Силия да вдигне очи. — Никога досега не си ми го казвала. Тук, в Константинопол? Сигурна ли си?
— Да, но това беше преди много време, най-малко преди две години, а и беше изпратен за кратко. Сигурно отдавна вече е във Венеция. Защо?
— Нищо, нищо — махна с ръка Анета, но очевидно й беше хрумнало нещо. — Гъсчице?
— Какво?
— Той знае ли, че си мъртва?
— Дали знае, че съм мъртва? — едва не се разсмя Силия. — Но в случай, че не си забелязала, аз не съм мъртва! Как можеш да кажеш подобно нещо?! Може би имаш предвид дали е научил за кораба на баща ми? Предполагам, че е разбрал — допълни сковано, — все пак половината от стоката беше негова.