— Ами ние? — проблеснаха очите на Анета. — Гъсчице, питала ли си се някога дали някой знае какво всъщност е станало с нас?
— Имаше времена, когато мислех само за това — отвърна Силия тъжно. — Но ти ме излекува от това, помниш ли? Не поглеждай назад — нали все това ми повтаряше? Ако искаме да издържим това изпитание, не трябва да се обръщаме назад.
— Да, права си, разбира се.
И пак онзи нервен жест — опипването на гърлото.
— Какво има, Анета? — погледна я изпитателно Силия. — Днес ми изглеждаш много странна.
Опита се да я прегърне, но Анета я отблъсна.
— Силия, има нещо, което искам да ти кажа от известно време… но не знам как да… — опитваше се да намери подходящите думи и сякаш говореше на себе си. — Но не, не и сега. Съжалявам, но вече е късно, твърде късно…
После внезапно млъкна. Отдръпна се от вратата, но тялото й си остана все така напрегнато.
— Виж! Някой идва!
От портата, която свързваше двора на валиде султан с крилото на евнусите, излезе жена. Въпреки че не беше забулена, беше облечена за излизане — ниска, набита фигура, с дълга черна роба над роклята й.
— Есперанца! — прошепна Анета. — Есперанца Малхи!
В двореца на султана имаше много кири — жени, предимно еврейки, които изкарваха прехраната си, като изпълняваха дребни поръчки за жените от харема, и които, благодарение на факта, че не бяха мюсюлманки, се движеха относително свободно между двореца и града. Но както добре се знаеше, Есперанца работеше само и единствено за валиде.
— Не я харесвам. Държи в джоба си всички евнуси и никой не знае с какво точно се занимава — отбеляза смръщено Анета. — И ако питаш мен, по-добре е да не знаем.
Жената вървеше бавно през вътрешния двор. В едната си ръка държеше тояга, по-точно посребрен бастун, на който се подпираше, и от време на време се поклащаше леко наляво-надясно.
— Погледни я само! Дърта кранта! — подметна презрително Анета. — Сигурно има подути стави на краката. Тук всички се сдобиват с тях. Забелязала ли си, че всички стари жени тук вървят по същия начин, като патици, вървящи по яйчени черупки?
Въпреки че не би могла да обясни защо, Силия внезапно усети, че в гърлото й се събира топка страх.
— Тихо, ще те чуе!
Някъде по средата на двора жената спря и се огледа, а после, очевидно доволна, че не вижда никого, закуцука с удивителна скорост право към вратата на Силия.
Двете момичета инстинктивно се скриха в сенките. Анета се залепи за стената, а Силия се оказа притисната неудобно зад вратата.
Отвън се дочу тътрене на крака, а после настъпи тишина. Силия затвори очи. Нищо. Жената сигурно бе сложила ръка на бравата на вратата. А после, най-сетне, леко изскърцване. Вратата се отвори предпазливо още няколко сантиметра, а после спря. Силия усети как кръвта заби в ушите й. Имаше чувството, че се задушава. Накрая вече не издържа. Отново отвори очи и едва не изпищя.
Едно око я наблюдаваше през дупка в решетката. Силия ужасено отскочи назад. Сърцето й биеше толкова силно в гърдите, че жената сигурно го чуваше. И въпреки всичко умът й повтаряше: „Каква е тази лудост? Защо изобщо се крием? Имам пълното право да бъда тук! Трябва да отворя вратата и да се изправя очи в очи с тази жена“. Но незнайно защо не събра сили за това. Всичко в нея й повтаряше, че трябва да стои неподвижна. Но като че ли нямаше смисъл — усети как коленете й бавно започват да се огъват.
И точно тогава, очевидно задоволена от видяното, Есперанца внезапно се отдръпна. Затвори вратата, като я нагласи точно така, както си беше преди, и със странната си, люлееща се походка се отправи към другия край на двора. При вратата на апартамента на хасеки тя отново спря и този път, без да се оглежда, задраска тихичко по вратата.
Вратата се отвори веднага. Силия видя как от гънките на широката си черна роба жената вади малко пакетче. Една невидима ръка го пое от нея и вратата веднага се затвори така тихо, както се бе отворила. Есперанца Малхи продължи по пътя си, потропвайки с бастунчето си по каменните плочи.
Дори и минути, след като тя изчезнала от погледите им, в стаята цареше тишина. А после Анета се разсмя.
— Виж си само физиономията! Божичко, ама ти наистина си голяма гъска! Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.
— Тя ме погледна! — простена Силия и треперейки, се свлече на пода. — Кълна се, че погледна право към мен!
— Изглеждаш толкова смешно! — извика Анета, просна се върху възглавниците на дивана и покри с ръка устата си, за да не се разсмее пак.