— Мислиш ли, че тя ме видя?
— Разбира се, че не. Отвън слънцето свети толкова ярко, че няма как да е видяла каквото и да било тук. Стаята трябва да й се е сторила черна като гроба.
— Но тя беше само на ей толкова разстояние от… — Силия вдигна два пръста, за да покаже — ръката й още трепереше.
— Да, знам — от лицето ти.
Нещо като истерия като че ли започна да обхваща Анета. Започна да се върти наляво-надясно и събори златната шапчица, която носеше забодена на главата си.
— Престани! Моля те, престани! — извика Силия и я разтресе силно. — Започваш да ме плашиш.
— Не мога…
— Трябва! — на Силия й хрумна друга идея. — Освен това не би трябвало да си тук! Трябва да се прибираш! Валиде няма ли да се чуди къде си?
— Не. Отпрати всички ни за няколко часа. Обикновено прави така, когато се появи онази Малхи.
Но дори самото споменаване на валиде султан очевидно имаше отрезвяващ ефект за нейната прислужница. Анета седна ма дивана и изтри очи, възвърнала обичайната си деловитост.
— Мадона, толкова съм гладна, че бих могла да изям и кон!
— Гладна ли? — изгледа я изумено Силия. От самата мисъл за храна започна да й прилошава.
Но Анета вече приглаждаше косата си и забождаше шапчицата си на мястото й, като че ли нищо не се бе случило, като че ли напрежението, което бе изпитвала допреди малко, се бе изпарило.
— В манастира — започна, възвърнала настроението си — често повтаряха, че и ям твърде много, и се смея твърде много… — внезапно млъкна. — Какво е това?
— Кое?
— Онова там, на прага ти!
Силия се изправи, за да погледне.
— Странна работа.
— В какъв смисъл?
— Прилича на… прилича на пясък — отговори Силия. — Пясък в синьо и бяло. Но образува фигура — вторачи се по-внимателно. — Прилича на око.
— Око ли? — Анета скочи от дивана и протегна ръка, за да издърпа приятелката си от прага. — Не го докосвай!
— Да не съм толкова глупава? Разбира се, че няма да го докосна!
Но тъй като все още не беше стабилна, въпреки че Анета я бе хванала, тя загуби равновесие и се наклони на една страна. И така бутна Анета, която стъпи върху пясъка. Настъпи кратко, неловко мълчание.
— Какво направих?! — промълви ужасена Анета и погледна крака си.
— Нищо, нищо! Влез вътре!
Опитвайки се да я успокои, Силия дръпна приятелката си обратно в стаята и затвори вратата. После двете се вторачиха една в друга.
— Е, вече знаем за Есперанца Малхи нещо, което преди не сме знаели — прошепна Анета и бледото й лице се обърна към Силия в сенките. — Тази жена е вещица!
Тринайсета глава
Константинопол
2 септември 1599 година, по обяд
— Къде са го намерили?
— Край северната беседка, ваше величество. Отсам дворцовите стени.
Сафийе султан огледа подпухналото тяло на Хасан ага, което лежеше пред нея върху възглавниците.
— Какво е това в ръката му?
— Тръстикова сламка, ваше величество — отговори евнухът и сведе очи. — Използваше я, за да изпразва…
— Знам за какво я използваше! — прекъсна го нетърпеливо валиде султан. — Докторът тук ли е?
— Да, ваше величество. Чака в крилото на пажовете. Да го повикам ли?
— Веднага!
По неин знак един от евнусите веднага донесе за нея стол, и други двама — сгъваем параван, зад който тя да седи, докато лекарят извършва прегледа. Сафийе султан седна и се огледа. Все още не бяха успели да отнесат Хасан ага в главната лечебница — засега го бяха положили в голяма стая, близо до вратите на харема. Мястото беше мрачно и голо, с изключение на плочките по стените. Появата на валиде султан в тази част на харема беше толкова рядка, че тя буквално усещаше скупчилите се отвън евнуси — черните им лица бяха онемели в почуда от събитията през последните няколко часа. Дори самата представа за тях — зяпналите им усти, отпуснатите им челюсти, ръцете им, които си правеха знаци на безмълвния език на двореца — я изпълни с гняв. „Какви глупаци! Въобразяват си, че не ги чувам, когато си говорят с ръце — мислеше си тя, — когато самото им присъствие и страхът им ме оглушават! Глупаци! Всички до един! Всяка една от моите жени има повече разум от всички тях!“ Всички, с изключение на Хасан ага, разбира се. Какво ли си е мислел, за да избяга така? Дали не й е вярвал, че ще успее да го опази? Е, независимо дали й харесваше или не, сега всичко се знаеше, а освен това дори и тя не би могла да опази тайната за отровата твърде дълго. Но пък малкото време, през което я бе пазила, й бе предоставило жизненоважна възможност за планиране, за маневри. Сафийе погледна отново към простряната върху леглото фигура. Открит в градините… „Е, досещам се кого си търсел.“ Нещо от старото, добре познато чувство — възбуда ли беше или страх? — премина по гръбнака й като тръпка. Той не би я предал, нали? Не и сега, не и след всичките тези години.