— Разбира се, сър. Напълно сте прав.
Пол и английският посланик сър Хенри Лило разговаряха в миниатюрната каюта на капитана на кораба „Хектор“, намираща се в задната му част. Сър Хенри подръпваше брадата си — безсъзнателен жест, към който, както Пол беше забелязал, посланикът прибягваше в мигове на върховно притеснение.
— Крайно неправилно.
— Да, сър. Вече разбирам, че е най-добре всичко да бъде свършено тихо и мирно.
— Моля?
— Би било неправилно, сър, както вече казахте — повтори Пол и се поклони почтително. — И че тези неща трябва да стават тихо и мирно.
Даде време на посланика да осмисли чутото, след което допълни предпазливо:
— В крайна сметка френският посланик няма да бъде особено доволен от факта, че валиде султан е поискала частна среща с човек от вашето посолство.
Думите му автоматично попаднаха в целта си.
— Дьо Брев? — присви очи сър Хенри Лило. — О, той със сигурност няма да бъде доволен — лицето му светна. — Това е идея, Пиндар! Да правим нещата тихо и мирно, както казваш, но аз като че ли не съм толкова сигурен. Може би е добре да превърнем случая в… по-голямо събитие, а? Какво мислиш?
— И да рискуваме да ядосаме Дьо Брев? — Пол поклати глава. — Да не говорим пък за венецианския байло! Знаете как венецианците си въобразяват, че имат специални отношения с Великата порта! Нашите информатори ни казват, че те изпращат дарове за валиде и жените й почти ежедневно, мислейки си, че това поддържа връзките им със султана. Дьо Брев може да си помисли, че ние опитваме нещо подобно…
— Точно така! — възкликна Лило. — Точно в това е номерът, не разбираш ли? Да го накараме да си помисли точно това!
Пол убедително се престори, че току-що е прозрял великия замисъл на началника си.
— Но, разбира се! — възкликна на свой ред. — Дьо Брев ще си помисли, че тази визита е ваша целенасочена стратегия! А това би могло да отвлече вниманието им от истинската ни стратегия — да спечелим везира и да подновим търговския договор — и направи лек реверанс, чийто лек ироничен нюанс не би могъл по никакъв начин да бъде усетен от трудно схватливия посланик. — Брилянтна идея! Поздравления, сър!
— Хммм, хммм! — изцвили лекичко Лило — звук, който Пол моментално разпозна като изключително редкия смях на посланика. — И което е най-важното, Пиндар, това няма да ни струва и пени! Няма да има нужда от никакви подкупи за везира!
— Изключително държавническа мисъл! — засмя се на свой ред Пол. — Очевидно не сте провъзгласен случайно за посланик на нейно величество, ваше превъзходителство!
— Внимавай, Пиндар! — смръщи се сър Хенри при споменаването на кралицата. — Нейно величество е самата щедрост! Единственото, което ни помоли, е нашата компания да плати за подаръците, които ще поднесем на новия султан — и напълно правилно, по мое мнение.
„И да поеме разходите на цялото ни посолство, стари ми приятелю Мъгла — помисли си Пол, — чийто значителен обем сега ще трябва да бъде покрит от една лондонска търговска компания, която е по-стисната и от самата кралица! И които, ако не успеем в мисията си, са напълно в състояние да ни накарат да платим от джобовете си това начинание!“
— Какво е това? Какво няма да ни струва и пени, Хенри, моя любов?
Без всякакво предупреждение лейди Лило — съпругата на посланика, се намести в тясната каюта. Тя беше не само доста закръглена, но и носеше огромна плисирана яка, върху която дребната й и очевидно безврата главица стоеше неуверено като свинска глава насред плато (както обичаше да казва Джон Карю). Когато зърна Пол, дребните й очички се разшириха и лицето й се сбърчи в доброжелателна усмивка.
— О, и секретарят Пиндар! Добро утро и на вас!
— Милейди! — поклони се Пол и се опита да й направи място в тясното пространство.
— Е, какви са новините, сър Хенри? — всяко физическо движение, по-бързо от бавно крачене, лишаваше лейди Лило автоматично от кислород, затова сега тя приседна, дишайки тежко, и намести обръча на кринолина си по-удобно около бедрата си. — Какво няма да ни струва и пени?!
— Пиндар отново е извикан от валиде султан.
— Виж ти! — ококори се пак лейди Лило.
— Лично валиде е поръчала да го повикат! — поясни сър Хенри.
— Виж ти! — лейди Лило извади везана носна кърпичка от ръкава си и попи челото си. — Виж ти! — повтори.
— Очевидно новината е толкова голяма, че съпругата ми изгуби ума и дума, Пиндар — отбеляза с лека усмивка посланикът.