— Срамота, милейди! Толкова лош избор ли съм за пратеник? — обърна се също с усмивка секретарят към дамата.
— В никакъв случай, господин Пиндар! — тлъстите гънки, събрали се над яката от рюш на лейди Лило, потрепнаха като розово желе. — Но два пъти в рамките само на няколко дена! Бих казала, че е твърде необичайно, не мислите ли? Господин Глоувър ми обясни, че френските пратеници до Великата порта трябвало да чакат седмици наред, докато бъдат приети от Великия турчин, а валиде султан почти не могат да видят.
— Точно в това е въпросът! Това е знак за велико благоволение! — потри доволно ръце посланикът. Висок, слаб и абсолютно незабележителен, той наистина заслужаваше прякора си „Мъглата“. Пръстите му бяха издължени и бледи като на анемона, никога не виждала слънчева светлина. — Двамата с Пиндар тъкмо си говорехме — допълни посланикът и се приведе поверително към съпругата си, — че това никак няма да се хареса на френския посланик!
— О, ами… — лейди Лило погледна първо към единия, после към другия.
— Изглежда, че подаръкът, който нашата кралица изпрати на валиде султан…
— … имаш предвид каляската, която господин Пиндар й връчи, нали?
— Точно така, каляската — потри отново ръце Лило и кожата му издаде странен стържещ звук. — Става ясно, че тя е във възторг от нея. Казаха ми, че вече са я видели да се вози в нея. Казват още, че я придружавал самият султан. И резултатът от всичко това е, че тя иска да види отново секретаря Пиндар! Най-вероятно, за да изпрати благодарностите си на кралицата!
— И затова го е изискала лично, сигурно, за да му благодари! Браво, Пол! — възкликна лейди Лило и се усмихна толкова широко, че дребните й очички почти потънаха в обилната плът. — Това е прекрасна новина! Можем само да се надяваме, че и голямата кутия със свирките ще се радва на същия благосклонен прием — стига Далъм, разбира се, да я поправи! — изсумтя презрително. — В такъв случай, сър Хенри, трябва да помислим за подходящ ескорт на господин Пиндар! Не можем да позволим на французина и на онова байли да подмятат заядливи забележки, нали така? — снижи глас и се приведе към Пол. — Знам, че говорят презрително за сър Хенри, и то, защото бил търговец, представете си!
— Байло, любов моя! — поправи я съпругът й. — Венецианският посланик се нарича „байло“.
Но лейди Лило изобщо не го слушаше.
— Може би господин консулът Олдридж и господин секретарят Глоувър също трябва да дойдат с вас, какво мислите?
— Не бързай толкова, любов моя! — намеси се сър Хенри и хвърли един поглед на Пол, който веднага схвана намека.
— Но както знаете добре, милейди, секретарят Глоувър и консулът Олдридж са необходими тук, защото трябва да се погрижат за много по-важни дела! — изрече Пол.
— Тогава трябва да ви изпратим с някого, от когото няма нужда тук, някой, който не е толкова важен! — не се предаваше дамата. — Да видим… Нед Хол кочияша? Не, твърде голям селянин е. Може би нашият проповедник, преподобният Мей? Не, твърде хрисим е — тук очите на лейди Лило внезапно се разшириха и тя се превърна в ниско, тлъсто дърво, ударено от гърма на вдъхновението. — Боже господи, ама, разбира се! Карю! Вашият готвач Джон Карю! Точно той трябва да дойде с вас, господин Пиндар! Нали така, сър Хенри! — доволна от себе си, тя вдигна ръка, за да потупа прическата си, но не успя да я стигне заради огромната яка. — Не е необходимо да казва каквото и да било, само да играе ролята си — продължи вдъхновено дамата. — Доколкото знам, той си има нова ливрея, нали? И има достатъчно добри крака, бих казала, въпреки че понякога изглежда като маймуна с тези негови венециански моди! Какво му е лошото на доброто старо английско облекло, а, питам аз? Сър Хенри например… Сър Хенри?
Въпреки яката си тя се опита да се завърти, за да погледне към съпруга си, но той вече беше напуснал каютата.
— Очевидно е отишъл да даде последни указания на хората си — отбеляза спокойно тя. — Изпратиха ни съобщение, че самият Велик турчин щял да пристигне да инспектира „Хектор“. Като че ли и ние трябва да се качим горе, за да изразим почитанията си, не мислите ли?
И започна да се надига с усилие, но Пол веднага се втурна и й помогна да се изправи напълно.
— Така — изломоти тя, леко задъхана от усилието, — днес е велик ден, наистина. Толкова е приятно да бъдем отново на борда на кораб! Ние винаги сме се чувствали много удобно на корабите, господин Пиндар — и разтърси полите си, от които се разнесе силното ухание на камфора, в който са били увивани, за да се съхранят по време на дългите морски пътувания. — Между нас казано, предпочитам да бъда тук, отколкото в онази ветровита голяма къща, където непрекъснато се спъваш в еничари! — Оглеждайки тясната каюта, лейди Лило въздъхна носталгично. — Място за всичко и всичко на мястото си, така казваме за корабите. В началото на брака ни със сър Хенри плавах непрекъснато с него, а след това също, след като взеха бебетата ми — бледите й стари очи се вторачиха за миг през каютата. — Така, така — потупа лекичко ръката на Пол, — няма смисъл да се връщаме към миналото. Знам, че вие ще ме разберете най-добре!