— Позволете ми да ви помогна по стълбите, лейди Лило — изрече Пол и й подаде кавалерски ръка. — Посланикът ни очаква.
— Благодаря! — прие с благодарност тя предложената й ръка. — Това е прекрасно платно, господин Пиндар, нищо, че е толкова черно — отбеляза и пипна плата на мантията му. — Изглеждате като същински венециански благородник, ако ми позволите да отбележа! — допълни и му се усмихна майчински. — Но аз ви прощавам това, Пол. Няма да позволя да ви обиждат, задето носите тъжни цветове! Сър Хенри се канеше да говори за това с вас — разправяше, че на турците това не им харесва — но аз му казах да ви остави на мира. Напомних му, че сте загубили годеницата си. Казват, че се удавила — вдигна към него тъжните си стари очи, бледи и сини като далечен хоризонт. — Та му казах да ви остави на мира!
— Ще се качваме ли, милейди?
— С вашата любезна помощ, господин Пиндар, мисля, че ще се справя с тези стълби достатъчно успешно — кимна тя и хвана ръката му. — Просто исках да ви покажа новата си рокля. Как бихте определили цвета й?
— Мисля, че наричаме този цвят „багра на Дрейк“ — отговори Пол, докато я качваше по дървените стъпала към главната палуба. — Някои пък му казват „драконова кръв“.
— Ама какви имена дават напоследък на цветовете! „Дамско изчервяване“, „лъвско бежово“ и „папагалско синьо“! Бог ми е свидетел, че съм се занимавала с платове достатъчно дълго, но вече дори и аз не мога да следвам модата на цветовете — говореше лейди Лило, докато се опитваше да прекара голямата си яка през тесния отвор. — А какво ще кажете за „пимпило“? Тази дума много ми харесва — пимпило, звучи интересно… — гласът й леко заглъхна, подет от морския вятър, но накрая тя се измъкна на палубата. — Казаха ми, че било нещо като червеникавожълто. Попитах вашия Карю какъв цвят е неговата нова мантия и знаете ли какво ми отговори? — обърна се към стълбите и подвикна на Пол.
— Не, не знам.
— Гъше лайняно зелено, представяте ли си?! Какво следва, господин Пиндар?
— Да, какво следва, наистина — припя услужливо Пол.
— Сигурно е подобно на „мъртъв испанец“. Да не би да ми се е присмивал, как мислите?
— Той самият ще стане мъртъв испанец, ако се осмели да стори подобно нещо с вас! — отсече приятелски Пол. — Гарантирам ви, че лично ще се погрижа!
В този момент на палубата настъпи суматоха.
— Великият султан!
— Вижте, Великият турчин!
— Идва самият султан на империята!
След като се извини на лейди Лило, Пол се насочи към онази част на кораба, където се намираха Томас Глоувър и останалите търговци от компанията.
— Ето го, Пол, идва! — възкликна Глоувър и му направи място до себе си. — За бога, господа, той наистина идва!
Пол проследи погледа му и видя, че султанската баржа се откъсва леко от царския кей край брега. А на борда на английския търговски кораб всички — обикновените моряци, официалната група търговци, та дори и лейди Лило в празничните си труфила, замлъкнаха, вперили погледи в приближаващата се баржа. А насред възцарилата се тишина се разнесе само един, но много странен звук — подобно на лаене на множество кучета.
— Чуйте! — възкликна Глоувър. — Чувате ли ги? Гребците лаят като кучета. Казват, че правели това, за да не може никой от тях да слуша какво говори султанът!
Баржата вече беше почти на една линия с „Хектор“. Когато се приближи, Пол видя, че двайсетимата гребци бяха с бели ризи и червени шапчици, а в единия край на баржата се издига закрита платформа, боядисана в аленочервено и златно, в която, както твърдяха, се возел султанът. Призрачното лаене на гребците се засили. Зад имперската баржа идваше друга, доста по-скромно украсена, в която Пол забеляза антуража на султана — джуджета и неми, облечени в ярки копринени роби. Всеки от тях носеше на бедрото си извит меч — ятаган, а няколко бяха взели и ловни кучета, облечени точно като господарите си — в пурпурни палтенца с бродерия от златни и сребърни нишки. Носейки се леко по водата, баржите обиколиха „Хектор“ веднъж, а после се отдалечиха, носейки се по водите така бързо, както се бяха появили.