Гледката на баржата на валиде като че ли избистри ума му. Той избута останалите мисли назад и се опита да се концентрира върху настоящата си задача. Днес като по чудо му беше дадена още една възможност да влезе в двореца и като в отговор на молитвите му — заедно с Карю! Джон Карю можеше да бъде понякога и огромен товар, но имаше качества, за които враговете му никога не биха могли да се досетят — очи, които не пропускаха нищо, нерви от стомана и бързина на ума, която в трудни ситуации понякога изглеждаше дори дяволска. Та на света нямаше друг човек, когото Пол би предпочел повече да го придружи в двореца от Карю — стига да го откриеше, разбира се.
Пол огледа кораба и изруга наум. Къде беше това магаре, когато имаше най-голяма нужда от него? Сигурно както винаги не се подчинява на заповеди. Едва тогава обаче Пол осъзна, че всъщност изобщо не бе виждал Карю през днешния ден. Огледа нетърпеливо палубата, а после вдигна очи дори към мачтите, но никъде не го зърна.
Забеляза обаче нещо друго — друг морски съд, който се бе насочил към кораба „Хектор“. Този път не беше имперска баржа, а малък скиф, който се движеше към тях откъм брега на Галата. Пол се загледа в лодката. Двама еничари държаха веслата и шапките им едва се държаха на главите им от усилието. Гребането им беше толкова некоординирано, че на два пъти малката лодка едва не се сблъска с останалия морски трафик. Когато скифът приближи, Пол разпозна отзад други двама от членовете на посолството — преподобният Мей, а до него други двама търговци на компанията, пристигнали наскоро от Алепо — господин Шарп и господин Ламбет. Не след дълго Пол разпозна още и чирака на Джон Сандерсън — Джон Хенгър, както и кочияша Нед Хол, които също гребяха.
— Колкото и силно да гребат, пак изпуснаха инспекцията на султана — отбеляза Томас Глоувър, приближавайки се към Пол.
— Не мисля, че идват за това — поклати бавно глава Пиндар, вторачен в малката група в скифа. — Мисля, че е станало нещо лошо.
Когато видяха, че Пиндар и Глоувър ги наблюдават, двамата търговци размахаха ръце във въздуха. Преподобният пък се изправи в лодката и започна да крещи нещо през свитите си на фуния ръце, но вятърът отнасяше думите му.
— Ама че глупак е това отче! — махна презрително с ръка Глоувър, но и по неговото лице се изписа напрежение. — Честно казано, тази работа не ми харесва.
— На мен още по-малко — припя Пол.
Най-накрая малката лодка доближи корпуса на „Хектор“. Сега обаче мъжете в нея като че ли се зачудиха как да реагират.
— Какви са новините, господа? — улесни ги Пол, като се провикна.
Ламбет — един от търговците от Алепо, се изправи неуверено на крака и извика:
— Става въпрос за вашия човек, секретарю Пиндар. За Карю.
— Какво за него, господин Ламбет? — запита Пол и усети, че устата му пресъхва.
— Няколко еничари дойдоха да го арестуват.
— Този нехранимайко! — провикна се Глоувър и постави ръка на рамото на колегата си. — Ще умори всички ни — после към лодката: — За какво? Какво е направил?
— Не знаем, а те не ни казват.
Пол се хвана за перилата и извика:
— Къде го отведоха?
— Да го отведат ли? — Ламбет свали шапката си и попи с нея потното си чело. — О, не, не са го отвели никъде. Той не беше там. Точно затова и дойдохме тук — да го предупредим. Мислехме си, че е с вас.
Глоувър изгледа Пол.
— Е?
— Не, не е тук — отвърна мрачно Пол. — Но мисля, че знам къде мога да го намеря.
Четиринайсета глава
Константинопол
2 септември 1599 година, следобед
Пол Пиндар почука на вратата на Джамал ал-Андалус. Отвори му същото момче, което го бе посрещнало и предишния път. Първоначално момчето като че ли нямаше особено желание да го пусне, но накрая беше убедено и Пол влезе, за да завари — за свое огромно неудобство — че неочакваното му посещение е предизвикало известна суматоха. В преддверието, където обикновено го оставяха да чака, имаше голямо движение и говорене — звукът от гласа на Джамал, тряскането на рязко затворена врата, стъпки в горната стая. А после, докато чакаше, Пол чу в стаята над главата му нещо, което му прозвуча като разговор на двама души — доколкото можеше да прецени, Джамал и някаква жена. Разговорът протичаше ту на висок глас, ту като шепот. Очевидно спореха за нещо. След още няколко минути се появи самият Джамал. Изглеждаше необичайно измъчен. Стори ли му се, или Пол наистина зърна черна женска роба вътре? Забеляза, че астрономът се постара да затвори бързо вратата зад себе си.