— И какво друго ти каза?
— Само, че ти си искал да говориш спешно с мен по някакъв въпрос и затова ти трябвал човек, който имал достъп до вътрешните дела на двореца. Но не каза нищо повече. Не мога да не призная, че съм любопитен — за какво става въпрос?
— Сега не е важно.
— Така ли? — възкликна Джамал и се приближи до него. — Пол, защо си толкова странен днес? Погледни се само — дрехите размъкнати, косата разчорлена… Това няма нищо общо с Карю, нали?
И преди Пол да успее да направи каквото и да било, Джамал протегна ръка и сграбчи китката му, изваждайки ръката му от джоба заедно с компендиума.
— Болен ли си? — попита, мерейки пулса му.
— Разбира се, че не.
— Но пулсът ти е много ускорен! — все така държащ китката му, Джамал се вторачи напрегнато в лицето му. — Зеници — разширени. Кожа — хладна и лепкава — поклати замислено глава. — Изглеждаш… Прости, че се изразявам по този начин, но изглеждаш като човек, който току-що е видял призрак!
С едно прищракване лостчето се освободи и компендиумът се озова отворен насред протегнатата длан на Пол.
— Точно така е, Джамал — чу се да казва той. — Мисля, че наистина видях призрак!
Петнайсета глава
Истанбул
В наши дни
В понеделник сутринта Елизабет пристигна в Топкапъ сарай. Приятелката й Берин от Босфорския университет трябваше да я чака при портата на втория вътрешен двор. През този ден нямаше никакви туристи. Двама намусени охранители на входа взеха паспорта на Елизабет и след като го оглеждаха излишно дълго време, отметнаха името й в списъка, който бяха получили, и с огромна неохота я пуснаха да влезе.
Берин — дребна, мила туркиня в началото на четирийсетте, която беше облечена в елегантно кафяво палто и забрадка на главата, я чакаше от другата страна.
— Това е Сузи — представи тя Елизабет на английската асистент-продуцентка. Двете се ръкуваха. Сузи беше облечена в черни дънки и кожено рокерско яке. В колана на кръста й пропукваше от време на време уоки-токи.
— Много благодаря за поканата! Много съм ви задължена! — изрече Елизабет.
— Просто реших, че проектът ви звучи страхотно. Ако някой ви пита, просто кажете, че сте изследовател. Което е точно това, което сте — допълни с усмивка, — само че не от нашия екип.
Поеха през красивата градина от трева и високи кипариси. Няколко късно цъфтящи рози потреперваха под студения бриз.
— Берин ми разказа за работата, която сте дошли да вършите тук — обади се пак Сузи, — и че мислите, че някога тук може да е имало английска робиня в харема.
— Всъщност почти съм сигурна в това. Млада жена на име Силия Лампри — отговори Елизабет и разказа за фрагмента, който беше открила. — Била е дъщеря на морски капитан, чийто кораб потъва в Адриатическо море някъде към края на XVI век, след което тя е взета в плен от османски пирати. Онази част от документа, която е оцеляла, твърди, че накрая тя се е озовала тук, в харема на султана.
— И каква точно би трябвало да е била — съпруга, наложница, прислужница? Какво точно?
— На този етап е още трудно да се каже. В документа се казва, че е била продадена като карийе, което на турски означава просто робиня. В йерархията на двореца терминът се е използвал за обозначаване на най-низшите по ранг жени, но тъй като всяка жена тук е била практически робиня — с изключение, разбира се, на дъщерите на султана и на майка му, валиде султан, която със смъртта на господаря си е получавала автоматично освобождение — това може и да не означава нищо. Допускам, че е била продадена в двореца като потенциална наложница. С едно или две изключения османските султани никога не са имали съпруги. А едно от най-странните неща в османската система е фактът, че всяка от жените на султана е била отнякъде другаде: Грузия, черкезките земи, Армения, различни части от Балканите, дори от Албания, но почти никога от самата Турция!
— Доколкото си спомням, в началото на XIX век дори е имало французойка — отбеляза Сузи. — Но не мога да си спомня как се казваше.
— Вероятно имате предвид Еме Дюбюк дьо Риверк — отговори Елизабет. — Братовчедка на Жозефин Бонапарт. Да, точно така, но преди нея не е имало нито една жена от Западна Европа и нито една англичанка — или поне доколкото ни беше известно до този момент.
Стигнаха до входа на харема. Наблизо бяха струпани камари филмово оборудване, ролки и големи сандъци в черно и сребристо, но с изключение на тях мястото беше празно. На пода се виждаше празно пакетче от чипс. На прозорчето на будката за билети се виждаше надпис от предишния ден: „Последна обиколка — 15:10 часа“.