Елизабет тръгна след Сузи през един от неохраняваните през днешния ден входове. Берин ги последва.
— Забравяте обаче, че не само жените са били роби — обади се по едно време туркинята. — Върху тази система се е крепяла цялата Османска империя. Но робството не е било от вида, в който го възприемат днес хората. Тогава не е било срамно да бъдеш роб. И системата не е била особено жестока, нямала е нищо общо с така нареченото робство в плантациите на Америка, както се знае днес. Било е по-скоро възможност за израстване в кариерата — добави с усмивка. — Например повечето от нашите велики везири са започнали като роби.
— Смяташ, че така са мислели по този въпрос и жените в харема, а? — изгледа я скептично Сузи. — Съмнявам се.
— Не бъдете толкова сигурни! — не се предаваше Берин. — Да, смятам, че точно това са мислели повечето от тях. Даже и вашата Силия Лампри може да е започнала да гледа на нещата по този начин с течение на времето — постави ръка върху рамото на Елизабет и добави: — Не отхвърляй с лека ръка тази идея, имай предвид, че не е невъзможно! Все пак множество европейски мъже са живели много добре в Османската империя, защо не и жените да са се чувствали така?
Изведнъж се оказаха пред огромна дървена врата, изпъстрена с медни гвоздеи. Над вратата имаше някакъв надпис на арабски. Елизабет вдигна очи към него и потрепери. Какво ли си е мислила Силия Лампри, когато за първи път е прекрачила този праг? Като рай ли е възприемала всичко тук или като ад? Възможно ли е изобщо човек да научи всичко за миналото?
— Истината е, че никой никога не е знаел кои всъщност са тези жени — отбеляза Берин, вдигайки яката на палтото си, като че ли усетила внезапен студ. — И за повечето от тях ние също никога няма да узнаем. От стотиците жени, минали през тези врати, можем да припишем имена само на няколко, при това без никакви подробности. Точно това е значението на думата „харем“, всъщност — означава „забранен“. От нас не се очаква да знаем — изгледа с усмивка Елизабет. — Въпреки това се надявам да я откриеш — имам предвид тази твоя Силия Лампри. Хайде, няма ли да влизаме? — извика и бутна огромната врата.
Първото нещо, което Елизабет забеляза, бе почти непрогледния мрак вътре. Остави Берин, Сузи и останалата част от снимачния екип да нареждат оборудването си в спалнята на султана и тръгна да оглежда сама наоколо. В началото един от охраната тръгна след нея, но накрая очевидно му писна и се върна в стаичката си, за да си чете вестника на спокойствие. Така Елизабет установи, че може да се разхожда свободно из пустите стаи.
От входната зала — Купола с долапа, тя се отправи бавно по коридора на евнусите. Никакви мебели, малко прозорци, стаички колкото дупки. Плочки от Изник — изключително стари и много красиви, покриваха издутите стени, излъчващи бледа зелена светлина.
В края на този коридор имаше вестибюл с високо кубе, от който се разклоняваха три други коридора. Тя извади картата си и прочете имената им. Първият коридор, водещ до покоите на султана, беше отбелязан на картата й като Златния път — коридорът, по който наложниците са били отвеждани при господаря им. Вторият, който отвеждаше до сърцевината на харема, беше отбелязан с прозаичното име „Коридорът на храната“. А третият, който извеждаше напълно от харема и водеше в най-вътрешния двор и в мъжките крила, се наричаше „Портата на птичарника“. Елизабет реши да тръгне по втория коридор и така се озова в малък вътрешен двор на два етажа, ограден с въжета. На знака отпред пишеше: „Дворът на карийе“.
Елизабет се огледа. Не се виждаше никаква охрана, затова тя предпазливо прескочи въжетата. Няколко стаи извеждаха от този двор. Повечето от вратите бяха залостени здраво. През цепнатина в една от тях Елизабет зърна мраморните останки от стара баня. Стаите над нея бяха празни, мазилката им — с пукнатини и петна. Наоколо се носеше усещане за разруха и лека миризма на мухъл, които дори нахалните погледи на модерните туристи не бяха успели да преборят. Срещу банята тя видя стълба, която водеше надолу към няколко стаички, а оттам — към градините. Тези стаички обаче бяха толкова малки и задушни, че някога със сигурност са били обитавани само от слугини и Елизабет изобщо не се изненада, когато установи, че дъските на пода са толкова прогнили, че едва не пропадна през една от тях.