Връщайки се отново в двора, тя се озова на входа, отвеждащ към покоите на валиде султан. Пред нея се разкри поредица от изненадващо малки стаи, но декорирани като коридорите на евнусите със същите плочки в тюркоазено, синьо и зелено, излъчващи същата странна зеленикава светлина. В един момент Елизабет се стресна, че охранителят все пак може и да я е последвал, но се оказа, че нямаше никого. Заслуша се внимателно, но не долови нито звук.
Когато се увери напълно, че е съвсем сама, Елизабет приседна на повдигнат диван до прозореца и зачака. Затвори очи и се опита да се концентрира, но не й се яви нищо. Никакви връзки. Плъзна ръка по плочките, проследявайки красивите рисунки на паунови пера, карамфили и лалета — и пак нищо. Изправи се на крака и огледа подробно апартамента — отново нищо. Дори откриването на поредица от тайни, но свързани дървени коридори зад основните стаи на валиде — спалня, стая за молитви и гостна, не допринесе с нищо за усещането й за откъснатост от това място.
„Тези стаи са просто… празни — каза си тя. Но после, почти надсмивайки се над себе си, допълни: — А ти какво очакваше?“
Тъкмо се канеше да напусне апартамента на валиде, когато в миниатюрния вестибюл зърна затворена врата. Сложи ръка на бравата, макар да очакваше и тя да бъде заключена като останалите, но за нейна изненада вратата се отвори лесно и тя се озова на прага на друга стая.
Стаята беше доста голяма, всъщност най-голямата в целия харем от всичко, което бе видяла досега. С изключение на апартамента на самата валиде, с който беше свързана, но доколкото можеше да се прецени, не беше част от него. За секунда-две тя се поколеба на прага. После направи няколко бързи крачки навътре.
Отново задух. Зимната светлина се сипеше през малки дупчици в купола на тавана. Подът беше покрит с килими с опърпани, гниещи краища. От другата страна — друга врата и двор, който не беше виждала досега. Стая, пълна с диханието на миналото като далечния рев на морето.
В продължение на няколко секунди тя остана неподвижна. Внимателно. Този път внимателно. Не дишай, а слушай! Ти слушаш! Какво очакваш да чуеш? Но във вече изоставения харем не се чуваше никакъв звук, дори и от стъпки.
Много предпазливо Елизабет пристъпи още по-навътре в стаята. Стоеше и този път се чувстваше като натрапник. Сърцето й заби лудо в гърдите. С връхчето на ботуша си повдигна ъгълчето на един от килимите. Отдолу се виждаха разлагащи се рогозки. Диван на платформа заемаше по-голямата част от центъра на стаята. Когато се загледа, тя видя, че диванът все още е покрит със стари кувертюри и възглавнички. Струваше й се, че са разположени точно така, както ги е оставил последният човек, живял тук. Въобразяваше ли си, или наистина виждаше отпечатък от женско тяло?
„Не бъди глупачка!“ — каза си Елизабет и осъзна, че вътрешно потреперва. Спомни си стара черно-бяла снимка, която бе зърнала някога, направена през 1924 година, когато робството в Турция е било отменено и харемът на султана е бил официално разпуснат. На снимката се виждаха шест от неговите бивши наложници — нещастници, непотърсени от семействата си, на път „да изложат себе си“ във Виена — или поне така гласеше надписът. Оголените им лица се взираха насред рамките на черните покривала за глави. Без никакво любопитство и може би леко раздразнено те връщаха погледа на фотоапарата, приличайки по-скоро на монахини послушници, отколкото на пищните одалиски от въображението на Запада.
Елизабет се огледа. И тук стените бяха покрити със зелени и сини плочки. На места имаше шкафове с вратички, увиснали на пантите си. Имаше и малки ниши за съхранение на разни неща. Точно тогава периферното й зрение забеляза някакво движение. Тя се обърна стреснато, но се оказаха само двойка гълъби, които се рееха над двора. Крилата им издаваха свистящ звук в студения въздух.
Обърна се обратно към стаята. Приседна внимателно на ръба на дивана и отвори бележника си, но незнайно защо не можеше да се концентрира. Изпитваше напрежение. Вероятно бе от атмосферата на това място, от усещането, че нарушаваше нечие лично пространство. Въпреки студа дланите й бяха запотени и химикалката непрекъснато се плъзгаше между пръстите й. В една от малките ниши зад дивана забеляза проблясък на нещо синьо. Приведе се и много внимателно го взе. Оказа се миниатюрно парченце от стъкло в бяло и синьо.
И едва тогава го чу.
Този път не беше звук от гълъби, а смях — смях на жена, която тичаше през вратата на малките си, обути в копринени пантофки крака.